-
Темата за явлението „Нефтохимик“ е благодатна. Този клуб през 90-те години на миналия век ни радваше с красив футбол. А човекът с най-голяма заслуга всичко това да се случва, и то в продължение на много години, се казва Христо Порточанов. Колоритен, харизматичен, неповторим, словоохотлив – много прилагателни могат да се прикачат към бургазлията. Той може би беше първият „уан мен шоу“ в българския футбол. За начало малко история.
Нашият герой започва да се занимава с организация на футболния процес в социалистическите времена. Първата му работа е в Локомотив Бургас. Клуб с такова име вече не съществува и основната причина е, че върху неговите руини израсна явлението Нефтохимик. За протокола Локомотив си беше отбор от В група и през него са минали доста бургаски таланти. На първо четене се сещам за Николай Русев – Джангъра. С отбор от В група е свързано първото повишение на Порточанов. Някъде в средата на 80-те години на миналия век той заема престижната длъжност председател на ДФД Странджа Грудово. Този клуб също има своето престижно място на Югоизточната футболна карта. Негов кадър пък е Златко Янков. Зората на демокрацията заварва Христо Порточанов отново в Бургас, но вече с маршалския жезъл в ръката. Някъде в онези бурни дни на Голямата промяна започва стремителният ход нагоре. Държавното предприятие „Нефтохим Бургас“ си прави собствен футболен проект, но с годините тази подробност се размива, защото всъщност се пръква „Проектът „Порточанов“. Без неговата енергия, без неговата безмерна амбиция и без неговата алчност за успехи и известност нищо нямаше да бъде същото.
И „локомотива“ много скоро се строява на челен коловоз. След кратка схватка в Южна Б група Нефтохимик печели промоция за елита. Годината е 1994, два месеца по-късно България заема четвъртото място в света. Залисани в еуфорията, едва ли тогава сме обърнали внимание на този факт. Но напразно, защото появата на Нефтохимик се оказа с исторически измерения. Абсолютно веднага и на мига стана ясно, че се случва нещо голямо не само за град Бургас, но и за цяла България.
Момент, щях да пропусна вероятно най-важната подробност. Освен отбор, Нефтохимик
строеше и стадион. Години след това го изписвахме като „стадионът красавец в квартал „Лазур“. Много умници по онова време се подиграваха, че било лесно да се построи нещо с държавни пари, но практиката показа, че освен този стадион почти нищо друго не остана от държавните пари. Затова Христо Порточанов може да се нарече и в прекия, и в преносния смисъл строител. Спомням си, че някъде през 1998 година за пръв стъпих на този стадион и е меко казано да напиша, че бях впечатлен (откриването му е през пролетта на 1997-а). Стадионът в квартал „Лазур“ по много неща се доближаваше до средното равнище на Европа. Примерно бих го сравнил със старата „Росунда“ в Стокхолм. Точно стадионът изгради репутацията на Порточанов като добър и загрижен стопанин. Всеки детайл беше изпипан, което не е често срещано по нашите ширини.
Красив стадион и отбор, който играе красив футбол. Това бе рекламният слоган на Нефтохимик. И клубът много бързо набра привърженици. Много бургазлии предадоха любимия Черноморец и станаха фенове на Нефтохимик. Буквално за няколко години мачовете на тима докараха на стадиона десетки хиляди. Видял съм го с очите си. През 1996 година бях на мач в Бургас между Нафтата и Локо СФ, на който имаше между 10 и 15 хиляди на стадиона. На другата сутрин пък минах покрай една вестникарска маса, за да проверя как върви вестникът, и ми казаха, че са продали вече 50 бройки. Още една симбиоза, защото успехите на Нефтохимик продаваха вестници. А медиите обичат победителите. И както се пише, местният герой за една нощ стана национален.
Христо Порточанов през 90-те години на миналия век стана една от най-влиятелните личности в българския футбол. Забележете обаче – като президент на едва прохождащия Нефтохимик. Вальо Михов и Томас Лафчис бяха катапултирани от големи футболни марки. Порточанов сам си построи катапулта. И така се изстреля с него, че в един момент загуби връзка със земното притегляне. Стигна до онази приказка „Хюстън вика земята“. Човекът с емблематичния мустак стана абсолютно незаобиколим фактор. А и дори физически бе трудно да бъде заобиколен. За дълги години той си присвои правото да бъде последна инстанция по всички въпроси. А нямаше медия, която с готовност да не влезе в ролята на негова трибуна. Естествено, имаше и много скандали, но както се знае добре, те са най-питателната среда.
Няма как обаче да си известен без покритие. А покритието на Порточанов бе в наличност – успехите и играта на неговия собствен отбор. Залагам уловка с думата собствен, но точно така се получи. В един момент след различни преобразувания и най-вече заради закона за футболните акционерни дружества Порточанов стана собственик на Нефтохимик. И според запознати тази собственост е била добре заплатена от наследника му Митко Събев.
Нефтохимик не постигна само две неща в славната част от историята си. Не стана шампион и не спечели Купата на България. Всичко друго обаче бе налице. Второ място в първенството, две купи на лигата, две участия в европейските турнири. Но по онова време Бургас гледаше много международен футбол. Литекс играеше своите мачове на „Лазур“, също и националният отбор. Благодарение на Порточанов Бургас се бе превърнал във футболната столица на България. Нещо, с което не може примерно да се похвали сега Разград, независимо от огромното желание. Никой обаче не може да се сравни с организационния гений на Христо Порточанов. Той винаги постигаше планираната цел.
Досега писах за стадиона и отбора. Но няма как да имаш добър отбор, ако не си намерил подходящия кормчия за кораба. В това отношение без съмнение е най-големият личен успех на президента. Явлението „Нефтохимик“ щеше да бъде невъзможно без явлението „Димитър Димитров – Херо“. На 34 години Димитров стана старши треньор на Нефтохимик и за нула време изгради един от най-добрите тимове в страната. Без трансфери, без траншове и почти само с играчи от Б група. Това по днешните стандарти може да се класифицира само като чудо. Но Херо го направи и за целта му трябваха само 2 години. Една година за влизане в А група, една за адаптация и на третата Нафтата вече газеше. Биеше наред Левски и ЦСКА, където ги хване. При това с изразителни резултати. Благодарение на Порточанов и Херо играчите загубиха всякакъв респект от авторитети. На година в А група те допуснаха само 3 загуби в 30 мача (сезон 1996/97). За отбор от провинцията тогава е било рекорд.
Стадион, отбор, треньор, играчи – всичко това е добре. Но в морето плуват много акули. Много отбори в позицията на Нефтохимик стигаха до някъде и след това биваха разграбвани. Същата процедура можеше да се случи и с Нафтата. И тук вече е ноу-хауто на Порточанов. Нито един играч не успя да избяга от Бургас, защото сайбията бе измислил безотказен начин да ги държи като крепостни роби. Порточанов въведе нещо, което и до днес е химера. Големи пари само срещу резултати. Премиите бяха основното перо в разходната част на Нефтохимик. Печелиш мача и вземаш пачки. При обратния вариант подсмърчаш. На други места беше по-различно. Ела, моето момче, да ти дадем 100 хиляди марки на ръка само да подпишеш. И подходът на Порточанов се оказа печеливш и правилен.
Пак няма да ми стигне мястото и защото стана прекалено сериозно, ще завърша с анекдот. С Христо Порточанов никога не е скучно. Освен основен фактор във футбола по едно време той бе и подмолен в политиката. Не са тайна добрите му отношения с все още силната тогава БСП и нейния бъдещ лидер Кольо Добрев. После и с Първанов. Та при едни парламентарни избори по онова време отборът на Нефтохимик тръгва в неделя за мач, след като футболистите под строй са гласували. Един от играчите обаче пропуснал този важен момент и, естествено, трябвало да даде обяснение на мустакатото началство. Отговорът бил следният – „Шефе, не се притеснявай, гласувах вчера!“.
