Милен Петков е един от най-техничните футболисти в новата история на българския футбол. През лятото на 1995-а халфът напуска родния Добруджа и облича фланелката на ЦСКА. На „Армията“ остава до декември 1999-а, като изиграва 144 мача и бележи 21 гола. Печели шампионската титла през 1997-а и Купата на България през 1997-а и 1999-а. Избран е за футболист номер 1 в А група през сезон 1998-1999. През януари 2000 г. преминава в АЕК Атина, с който печели 2 пъти Купата на Гърция (2000 и 2002). След това кариерата му минава през Атромитос и Илисиакос. В периода 2008-2010-а играе за Черно море. През февруари 2011-а се завръща в Добруджа, където завършва кариерата си. За националния отбор на България записва 41 мача и 1 гол. Участник на СП във Франция през 1998-а и на ЕП в Португалия през 2004-та. На 12 януари Милен Петков отпразнува своя 50-годишен юбилей. По този повод той се съгласи да даде интервю за „Тема Спорт“.
Милене, на 50 си в отлична форма, идва ли ти, като гледаш мачове, да се ядосваш и да искаш отново да стъпиш на терена?
– Да си призная – да, идва ми. Въпреки възрастта, все още много ми се играе, но външният вид лъже. Годинките си казват думата и сега вече не мога да помогна на никого, освен на себе си.
При последния дубъл на ЦСКА през 1997-а ти беше на 23… Какво попречи след това на армейците да постигнат отново подобен успех?
– Попречи появата на един нов фактор в българския футбол. Хегемон, който вече повече от десет години е непобедим на върха. Да, ние сме най-близо до това да свалим Лудогорец от трона, но все нещо не ни достига.
Току-виж ЦСКА или Черно море, където игра към края на кариерата си, ти направят подарък и спечелят титлата…
– Дано, всичко е възможно. Специално за Черно море не вярвам да им стигнат силите. Дори съм убеден, че в Разград се страхуват най-много от ЦСКА. Реално червените са отборът, който притежава най-сериозна финансова мощ и организация, за да се бори с Лудогорец. Казвайки „организация“, визирам влияние като клуб и не вкарвам задни мисли… За съжаление, свикнахме в България, когато казваме „организация“, да имаме предвид съдийска помощ и нещо нередно, а не че футболистите се возят в супермодерни автобуси и ядат биохрани…
Имало ли е през годините халф на ЦСКА, който ти е правил силно впечатление и за когото си бил готов да кажеш: „Ще е удоволствие да играя с него“? Такъв, който да замени Методи Деянов в тандема, който бяхте заформили вие…
– Не, не. Мето е незаменим (смее се). Ние бяхме близки още преди да дойда в ЦСКА от младежкия национален отбор, а след това приятелството ни стана още по-силно. И виж какво се случи – години по-късно станахме и роднини, когато децата ни създадоха семейство и ни дариха с внуци. А иначе от халфовете аз гледам най-вече българските футболисти и наистина мога да кажа, че щеше да е удоволствие да играя в ЦСКА с Велизар Димитров и Христо Янев.
Сега е много, много модерно да говорим за високата преса, но ти я демонстрира още през 1997-а… Помниш ли този момент?
– (Смее се.) Това беше финалът за купата срещу Левски, в който победихме с 3:1. Много валя в онази вечер, но беше страхотно. Вкарах гол с гръб, но все пак имах участие. Кременлиев, с когото после станахме съотборници в ЦСКА, опита да изчисти, но бях скъсил много бързо и топката ме удари в гърба, след което прехвърли вратаря и влезе. Случаен, но важен гол.
А кой е най-красивият ти гол? Онзи с екипа на Добруджа срещу ЦСКА преди да преминеш на „Армията“ (б.а. – на 21 август 1994-та Милен Петков носи победата на Добруджа над ЦСКА с 1:0 с удар от 25 метра)?
– Да, той беше хубав. И с екипа на ЦСКА, а и с АЕК имам такива. Като цяло в кариерата си нямам много попадения, така че не ми е трудно да ги помня (смее се).
Ти дебютира за националния отбор в един паметен мач…
– Да, през есента на 1997-а, когато победихме Русия с 1:0 в София и се класирахме на Мондиал’98. Тогава се наложи да играя като ляв бек и беше много трудно, защото срещу мен беше Андрей Канчелскис. Бях притеснен, но се справих и емоцията след това беше огромна.
Така и не записа минути на Мондиал’98…
– Да, бях най-красивият куфар (смее се)…
Но след това участваш на Евро’2004, с АЕК играеш в Шампионска лига, с ЦСКА имаш титла и две купи. Кое приемаш за своя връх?
– Всеки един от тези моменти е много специален за мен. Но може би най-голямото вълнение бе световното първенство, въпреки че не успях да играя там.
Когато синът ти Алекс Петков отиде в Левски, как го прие и имаше ли закачки между вас?
– Разбира се, че имаше. Но не ми беше трудно да го приема, защото той не трябваше да избира каква крачка да направи в кариерата си между Левски и ЦСКА, а между Левски и Арда. Решението да отиде на „Герена“ бе лично негово, а той много добре знаеше каква е ситуацията. Въпреки това аз винаги съм го подкрепял и ще бъда до него.
Какво се случи преди реванша с Нюкасъл през 1999-а, когато отказа да пътуваш за Англия?
– Имаше големи забавяния на плащания, а аз като капитан на отбора единствен контактувах с шефовете. Казах, че ако не платят, аз няма да пътувам. Защитих съотборниците си. Нямах верен ход – в единия случай много фенове се настроиха срещу мен, а в другия предавах момчетата.
Беше на крачка от трансфер в Селтик и в Саутхямптън. Дори мина медицински прегледи в Англия. Съжаляваш ли, че не се стигна до сделка?
– Така е трябвало да стане. Съжалявам единствено, че не успях да стана шампион с АЕК, а имам два сребърни медала, но тогава Олимпиакос доминираше и станаха 7 пъти поред шампиони.
