Два часа след като десният защитник Живко Миланов изигра последния си мач за Левски, бившият десен защитник на сините Пламен Николов навърши 63 години от раждането си. Хайде, спомнете си дали Левски е имал някой запомнящ се десен бек между Пацо Николов и Жиката Миланов. Няма. Минават и си заминават футболисти и футболистчета от къде ли не, но в историята остават такива като Пламен и Живко.
А случаят с Миланов трябва да ни подейства като убождане. Да се стреснем, да се опомним, да се огледаме и в крайна сметка да осъзнаем, че точно това е играта футбол. Или както беше казал някой – не са важни броя на вдишванията и издишванията, а моментите, които спират дъха ти. Ами да, можеш да си ходиш на мач всяка седмица, но много рядко ще плачеш. А щом има такива моменти, колкото и редки да са напоследък, значи все пак футболът е жив.
Кадрите с ридаещият Живко Миланов ще се въртят още години, защото ежедневието много рядко произвежда моменти, които могат да те принудят да пуснеш една сълза на стадиона и след това до късно да не можеш да заспиш. В спортните медии има една категория – сърцат футболист. И тя е измислена заради такива като Живко Миланов. За толкова години той нито един път не си позволи да се размотава по терена, просто да отбива номера или пък само да се изключи от игра за 5 минути. Миланов винаги бе в шамарите и едва ли има привърженик на Левски, който би могъл дори с половин уста да каже, че някога е бил подведен от Жиката. Не, той винаги излизаше на терена надъхан като шиитски бунтовник и по същия начин излизаше. С изключение само на вторник късно вечерта на „Герена“, когато не му се искаше да чуе последния съдийски сигнал. За него това бе и последният футболен сигнал.
Дано повече деца са видели това на стадиона или по телевизията. Дано поне една десета от тези деца са получили от родителите си или от близките си кратка обосновка за сълзите на Живко Миланов. Дано от днес в школата на Левски периодично да пускат на видео кадрите с Жиката. И дано тези кадри да са още един повод тези деца да разберат в какъв клуб тренират. И да си поставят за цел един ден да бъдат любимци на публиката на Левски. Титлите и медалите не са всичко. Всичко е когато успееш да произведеш сълзите на публиката. А Живко предизвика и много сълзи от радост преди повече от 10 години, когато бе част от последния голям отбор на Левски. Както се казва – какво повече му трябва на човек.
Бързо оздравяване, Жика и благодарим за сълзите!
