-
И какво стана сега? Като едни класически българи националите ни по футбол победиха Холандия и след това паднаха от Беларус. Сега колкото и да обясняваме, че този отбор на лалетата може да падне от всеки, няма смисъл. Бихме ги и това е. И също така колкото и да обясняваме, че същият отбор на България не е играл бездушно, а се е раздал на терена в Борисов, пак няма смисъл. Паднахме и това е.
Ето така разсъждава една част от запалянковците. Тези, които поддържат отбора си, независимо дали е националният или клубен тим, само когато побеждава и когато е във форма. И тези, които ходят на стадиона, когато съперникът e голямо име.
Същата категория запалянковци са готови да хвърлят стотачка, за да гледат 6 минути Кубрат Пулев или пък един бърз мач на Григор Димитров. Но да уточним – когато и двамата са в топформа. Ако Кобрата падне 2-3 пъти или пък Гришо се смъкне извън първите 50 в ранглистата, ще има да чакат Бай Болгар да си купи билети за „Арена Армеец“. И с волейбола е подобна ситуацията.
Затова и наесен мачът с Швеция няма да напълни националния стадион. При победа над Беларус щеше да е друго. Такава е спортната култура на голяма част от запалянковците у нас. Според тях загубата онзи ден е приземяване, а футболистите отново са надянали маските на добре познатите лигльовци – такива, на които изобщо не им пука за националната фланелка, защото си печелят добре в клубовете, а и времената вече не са такива, че някой да си чупи краката, защото му е много патриотично.
Но това е положението. Както Вили Вуцов още се чуди как така на мач на Левски има две агитки, така и една част от аудиторията, интересуваща се от спортно-техническите детайли на националния отбор, смята, че толкова си можем, а друга – че треньорът е объркал състава и футболистите са смотаняци.
Треньорът колкото и да обърка, дори умишлено да иска да развали нещата, той на 80-90 процента
ще подходи по един и същи начин
Сега, че Бодуров останал извън състава за Беларус – ама не дейте така, Бодуров не е нито Трифон Иванов, нито Георги Димитров-Джеки, нито Ники Илиев. Хайде да не връщаме лентата към близкото минало, когато последният котиращ се защитник Иван Иванов правеше коя от коя по-комични грешки в защита и е със сериозен принос за някои конфузни загуби. Общо взето, „материалът“ е от едно средно и под средно ниво и понякога поради стечение на обстоятелствата, в случая с Холандия абсолютно неузнаваем и неадекватен съперник, нашите надскачат себе си за 90 минути, с които събуждат онази част от публиката, която е готова още утре да си купи тромба, знаме и билет за следващия мач.
А откъдето и да го погледнем, Петър Хубчев е почти идеалният селекционер за години напред с оглед на това, което представлява българският футбол като цяло. Направете един разрез на клубовете ни, дори на младежки и юношески отбори. Нагласата един отбор да започва изграждането си от здрава защита се е изродила дотам, че извън това рядко някой да си мръдне пръста. Треньорите ни много удобно легнаха на това правило, а за по-нататък чакат нещо да стане от само себе си. Малцина са тези, които дръзват да понаучат как се налага стил на постепенна атака, но не само за по 5 минути на полувреме. Някак си по-лесно и по-оправдателно е да се действа прибрано и ако нещо се отбори напред – да се опита, но не с максимум усилия и ресурс. Контраатаките при нас са от трима – четирима играчи. И дори не са класически контри – а нещо като полуконтраатаки,
топката пак се задържа излишно
пaк някой се оглежда повече, отколкото трябва, защото е под знака на интуицията. Истинските, опасните контраатаки се тренират многократно с няколко различни варианта. А тук, когато някой отнеме топката от масирано атакуващ съперник, губи 1-2 секунди, докато огледа обстановката, и още 1-2 секунди, докато вземе решение, и после – каквото стане. А майсторите на контраатаката, като едно време Валенсия при Ектор Купер, правеха това със затворени очи – Гайска Мендиета винаги знаеше къде да намери Клаудио Лопес. Пак едно време Нефтохимик при Херо владееше контрите и ги прилагаше с лекотата на детска игра.
А в национални отбори няма никакво време за подобни специализирани тренировки. Срещу Холандия от ролята на нефаворит някак си се получиха нещата, чак футболистите ни не можаха да се порадват като хората, защото сами за себе си знаят, че това беше противно на логиката и очакванията. А и както се казва -в София срещу лалетата късметът ни покри.
В Беларус трябваше да подходим по-различно с оглед профила на съперника, който е доста различен от Холандия. Селекционерът Хубчев анонсира надтичване (което двата отбора правиха през всичките 90 минути), надборване (това, което направи два пъти Чорбаджийски, особено при отсъдената дузпа) и себераздаване (не можем да кажем, че някой се е скрил). И когато нещата са на кантар и, общо взето, се получава неатрактивен или, както каза Вили Вуцов – джаскачески мач (кюскачески също звучи добре), беше необходимо някой или двама от нашия отбор да дадат плюс. Обикновено капитанът на отбора трябва да напълни гръдния кош с въздух, да разпери ръце и да даде команда за юруш на маслините. Вместо това Светослав Дяков спази абонамента за жълт картон и, общо взето, дотам.
Ивелин Попов май така ще си мине и замине като страхотен, но нереализиран докрай талант. Добре, че поне Попето използва качествата си и осребри кариерата си перфектно, а и му предстоят още години на добро функционално ниво. Но какво би била хубавата банкова сметка без моментите, които спират дъха. Та ние явно ще почакаме още, докато Ивелин Попов не просто прави понякога виртуозни изпълнения, а да ни остави без дъх в няколко мача на националния отбор. Ето това гостуване на Беларус бе идеалният момент – закучен, скучен, отблъскващ мач, който можеше да бъде отпушен точно от способен футболист като Ивелин Попов. Но явно наистина е прав онзи, който казва, че
лидер се раждаш -или си, или не!
Е, Попето засега не успява да добави още нещо към футболния си талант. Не казваме, че не иска, просто не му се удава да бъде водач на националния отбор. А уж вече не е толкова избухлив, кротнал се и и не прави глупости.
И няма как да не завършим с Николай Михайлов, напоследък по-известен с това, че е арендатор на ресторанта в новата база на БФС, стопанисвана по случайно стечение на обстоятелствата от баща му, отколкото с футболни успехи. Вторият гол на Беларус във вратата му бил случаен. Е, не на нас тия де! Това момче Савицкий случайно видя, че Ники Михайлов е излязъл напред да бере гъби, случайно реши да го прехвърли, случайно даде парабола на топката по диагонала. Да речеш, че е искал да центрира или просто да се освободи от топката – това е случаен гол.
Ето такива, уж малки, забележки правят разликата. И в крайна сметка формират така наречена аудитория и като численост, и като профили. Запалянковците така разсъждават – абе тоя Светльо Дяков ще изиграе ли един мач без картон и без да е качен на гърба на съдията, абе тоя Попето ще изригне ли и той като големите футболисти, абе тоя Ники Михайлов хубаво се върна при Николета, но кога ще се върне и на вратата.
Ако това се случи, но не поотделно, а накуп, може и да изкараме някой квалификационен цикъл на ниво, че и да се класираме на финали. Засега си оставаме на това ниво с леки проблясъци и, общо взето, почти никакви очаквания.
Източник: Желю Станков/ „Тема спорт“
Харесай Фейсбук страницата на KotaSport.com ТУК
