-
Три години продължиха опитите на Димитър Бербатов, заедно със Стилиян Петров и Мартин Петров, да застанат начело на българския футбол. В тях той на два пъти получи шанс да поеме властта в БФС. И ако при първия загуби с фотофиниш, то при втория получи наистина болезнен шамар. Защо Бербатов, който безспорно е сред най-успелите български футболисти, се провали във вероятно най-важната битка в своята кариера?
Митко така и не успя да отхвърли съмненията, че се бори за властта напълно самоцелно. С цялото си поведение и в безбройните си медийни изяви, той показваше, че иска да управлява футбола ни и нищо друго няма значение. Дали от дългите години в чужбина, дали от някакви особености на характера, но излъчването на Бербо бе нещо като „аз съм умен, красив и успял, и вие сте задължени да гласувате за мен“. Публична тайна е, че при някои от обиколките си в страната, Бербо е демонстрирал дразнещо високомерие към регионални клубове и футболни деятели. Например, един от най-добрите ни треньори се оплака, че на среща с футболни функционери от голям град, Бербатов е оставил човек от екипа си да говори, а той през цялото време се е ровел в телефона си. Мнозина не са забравили, че още при първия си опит да събере столичните клубове, направи чутовен гаф – покани собственика на Левски Наско Сираков на… „Българска армия“.
На второ място идва липсата на ясни и конкретни цели. И за пеленачетата е очевидно, че българският футбол се нуждае от фундаментална промяна. Бербатов не е открил топлата вода с това си твърдение. Щеше да я открие, ако беше казал как ще постигне тази промяна и в какво ще се изразява тя. Не чухме от него от колко отбора трябва да бъде Първа лига, например. Дали трябва да се променят условията за лицензиране, дали клубовете ще получават финансови бонуси за налагане на свои юноши, както е в повечето страни в Европа. Как и с колко ще се увеличат приходите от тв-права и как да се разпределят по-справедливо? Дори и да е говорил по тези теми, те са потънали и размили някъде в безкрайната полемика и персонална битка с Боби Михайлов.
В крайна сметка, Бербатов имаше един верен ход, с който можеше да спечели войната за БФС, но по неясни причини той не го направи. И това, въпреки че на няколко пъти хора от вече старото ръководство на футболния съюз му го посочиха. Просто трябваше да избута напред Стилиян Петров – далеч по-приемлива и консенсусна фигура за футболната общественост. Стилиян има ореола на човек, спечелил не битка за важен пост, а такава за живота си. Ползва се с огромно уважение в политическите и бизнес средите, демонстрира рязко срещана по нашите ширини лоялност. Вероятно по тази причина не е искал да бъде издиган за шеф на БФС, но Бербатов бе длъжен да се пребори със собственото си его и да го предложи за президент. Същото его, което не му позволи да вкара в новия Изпълком свой представител, въпреки поканата на Георги Иванов. Така се случи логичното. Георги Иванов може и да не е Алберт Айнщайн, но показа, че познава отлично атмосферата, настроенията и очакванията на футболната общност. И победата му е напълно естествена, дори и да е неприемлива за голяма част от феновете, включително и за тези от синята част на България.
Добри Кожухаров/ „Мач Телеграф“
