Преди дни в Разград демонстрираха остроумие и поставиха в музея си седалка от стадион „Българска армия“. След няколко месеца в Лудогорец могат да стигнат по-далеч и при вдигането на 13-ата да изпратят благодарствена картичка до Борисовата градина в знак на признателност, осъзнавайки, че дължат прогресивно удължаващата се линия на хегемонията си не на извънредни спортно-технически висини, а защото от ЦСКА-София упорито отказват да заиграят добър футбол и да им предложат адекватна конкуренция.
Системната грешка, която продължава да се оказва фатална за червената машина. И ако не говорехме за футболен клуб, а за автомобилен завод, то с категоричния отказ да сменят софтуера, на „Армията“ още щяха да го карат на четиристепенна скоростна кутия. Няма развитие, няма прогрес… Прави се крачка напред, но следват бързи две назад, които моментално възстановяват статуквото. После се започват упреците към БФС, съдиите, съперниците, а от няколко месеца се вторачиха и в изпуснатата от Турицов дузпа. И през цялото това време в Борисовата градина приличат на щраус с дълбоко заровена в пясъка глава.
Вече години наред в ЦСКА-София упорито се спъват в един и същи камък и още по-упорито отказват да го заобиколят, прескочат или отместят от пътя си, за да продължат напред, а надграждането все не идва и за това продукцията на зеления терен е толкова постна.
Нека погледнем сухата статистика. През миналата година армейците посрещнаха коледните празници от позицията на лидер, като в 18 мача бяха завоювали 44 точки (14 победи, 2 равни и 2 загуби) при голова разлика 34:9, но въпреки това реалистите, които не обичат да се кипрят с розови очила трудно можеха да си представят, че воденият от Саша Илич отбор има шанс за първото място. Основният довод бе, че липсва игра, концепция, визия за футболно развитие.
Техните думи и предупреждения обаче бяха заглушени от изпуснатата от Турицов дузпа, която изгради перфектното алиби за спортно-техническата несъстоятелност. Когато в дербитата си неспособен да отправиш удар във вратата на съперника, е смехотворно да включиш на оправдателен режим. За да преплуваш Ламанша, първо трябва да можеш да плуваш, а за да посегнеш към титлата, трябва да си изградил отбор с игра и манталитет на шампион.
Сега, 12 месеца по-късно, ЦСКА-София зимува трети в подреждането (с мач повече от втория Лудогорец), а след 20 изиграни срещи има актив от 42 точки (12 победи, 6 равни, 2 загуби) при голова разлика 30:11. Общото между двата есенни полусезона е, че червените продължават да печелят повечето точки „на магия“ и така и не успяха да вкарат гол в мачовете с Левски и Лудогорец, и макар Турицов да не е пропускал от бялата точка, то играта пак отсъства, а това пресича още в зародиш всякакви аргументирани претенции за първото място. Желание има, но резултати няма. Сменяха се треньори, подменяха се играчи, правеха се скъпи селекции, изливаха се сериозни пари… Но липсата на ефект показва едно – проблемът явно е системен. Ако един човек е с възпален апендицит, колкото и да му вадят зъби, правят пломби и поставят коронки, болката в корема няма да отмине.
В Борисовата градина спешно трябва да променят концепцията и да сменят приоритетите, защото въпросът с играта и резултатите няма нищо общо с онзи за яйцето и кокошката. Във футбола можеш да робуваш на резултат за постигане на краткосрочна цел. С подобен подход можеш да избегнеш изпадане, да спечелиш един мач или да намериш моментно спасение, но не и да преследваш дългосрочна голяма цел. Не и когато добрите мачове са изключение, а посредствеността се превърне в тенденция и постоянно повтарящо се действие. Няма как да искаш да се противопоставиш и опълчиш на Системата с епизодични изригвания, които не достигат броя на пръстите на едната ръка в рамките на целия сезон и те никога не са срещу основните конкуренти.
ЦСКА-София не става шампион не защото Али Coy, Юрген Матей и Иван Турицов са изпуснали дузпи, а защото играта не кореспондира с шампионските амбиции и не отговаря на името на клуба.
Да смениш 15 треньори за 8 години и да привлечеш стотина чужденци за същия период също не е предпоставка за успех. Селекцията се правеше на килограм без ясна идея и визия. Крушчич, Акрапович, Пардю, Йевтич… сигурно са прекрасни хора и отзивчиви комшии, но тяхната философия за футбола не се припокрива с идеологията на армейците. Недопустимо е ЦСКА-София да изглежда плах, предпазлив, а на моменти дори страхлив. Несериозно е нападенията да се градят чрез силно изритани топки в предни позиции, високата преса да е табу, а задържането на топката, дублирането на фланговете, шаблоните в атака и намирането на пространствата между линиите да е кауза пердута.
Неудобно е да се гледа как в представянето на червените няма идея, липсва фантазия, а създаването на голово положение наподобява родилни мъки. И за това не са виновни нито наставниците, нито играчите. Ясно е, че никой от тях няма да каже „не мога да се справя“. Те не са луди да отблъснат ръката, която им подава парче баница. Те са грешка и жертва на системата.
Треньорът, който и да е той, трябва да е незаобиколим фактор и да получи възможността да работи с играчите, от които се нуждае, за да реализира философията и вижданията си. И тук не става въпрос за лапата в меда, защото докато се мисли единствено в тази насока и се страхуваме някой да не бръкне в кацата, пропускаме да видим дупката на дъното, откъдето захарният сироп изтича.
Явор Пиргов/ „Тема спорт“
