Димитър Димитров е един от най-известните и успешни български треньори. Спира с активния футбол едва на 24 години заради травма. Тази неприятност обаче е за сметка на отличната му кариери като треньор: Нефтохимик, Литекс, Левски, Велбъжд, Локомотив Пд, Нафтекс, Черноморец Бургас, Лудогорец, Берое, а за последно – на варненския Спартак, с който се раздели след края на миналия сезон. В чужбина е водил два тима в Саудитски Арабия – Ал Насър и Ал Кадисия, на два пъти в бил начело на казахстанския Иртиш (извежда тима до трето място в първенството през 2016 г.), работил е и в руския Амкар Перм. Печелил е шампионски титли с Литекс, Левски и Лудогорец, като със „сините“ извоюва и Купата на България във финала срещу Нефтохимик 2:0. Бил е и селекционер на националния ни отбор от септември 1998 до края на 1999 г. Вижте какво сподели Херо в интервю за „Мач Телеграф“.
– Г-н Димитров, бяхте селекционер на българските футболисти в „Мача на надеждата“. Как приехте това събитие, още повече, че и вие сте преживял този бич на съвременния свят – раково заболяване?
– Емоциите бяха много големи и силни. Особено в момента, когато Стилиян Петров се разплака. Това не е слабост, а силен, мъжки характер. Когато Стилиян ме покани, се съгласих без да се замисля. Исках да дам личен пример на хората, страдащи от онкологични болести и да им вдъхна надежда. Силно се надявам, че сме успели да го направим. Иска ми се да има повече такива мачове, събития, които да дават положителна енергия на хората и да ги правят поне малко по-щастливи. За съжаление са много малко.
– Не е ли жалко, че положителната енергия и емоции идват от такива мачове, а не от двубоите на националния отбор?
– Знаете ли, преди време се заканих да не коментирам играта и резултатите на националния отбор. Причината е ясна – започват едни разговори, слухове, интриги. Ама ти защото така говориш, ама дай да им дадем шанс, ама не било коректно. Накратко, ако се опитваш да кажеш нещо открито, да промениш нещо, срещаш яростна съпротива.
– Добре, но крайният резултат в българския футбол, не само на национално ниво, е плачевен… Нямаме треньори, нямаме футболисти, нямаме инфраструктура…
– Вижте, големият проблем в момента на нашия футбол са собствениците на клубове, които предпочитат да назначават чужди треньори. Аз нямам нищо против класните специалисти от чужбина, които има какво да дадат на българския футбол. Такива имаше преди много години, например Славолюб Муслин в Левски. Сега България се напълни с треньори, които нямат история, нямат успехи. CV-ата са им празни. Но са удобни за шефовете на клубовете. И няма никакво значение защо са удобни – резултатът е това, което имаме. Вие може ли да кажете колко наши треньори са работили в Сърбия? Няма такива…
– Може би проблемът е и в класата на българските треньори и техните мениджъри…
– Не, категорично. Проблемът е във футболните босове. Вижте какво прави Илиан Илиев в Черно море. Вече седем години той има практически цялата спортно-техническа власт. Работи с познати имена в мениджърските среди, знае кой играч да вземе, знае на каква позиция този футболист ще е полезен. Никой от ръководството не му се бърка в работата. Резултатът от това сега го виждаме – тимът е в челото на класирането, играе приятен за окото футбол, феновете са доволни. Сашо Томаш в Локо Пд също има свободата да избира екип, играчи. И Локомотив е на първо място в класирането.
– Каква бе причината да не стигнете до разбирателство с Ботев Пд?
– Именно при разговорите с Ботев стана ясно, че футболните шефове искат не треньори, а удобни хора. Тогава аз поставих условие да събера собствен екип, с който да работя. Беше ми отказано и дори посочиха хората, които да работят с мен. Аз, естествено, отказах. Сега виждам, че същите хора са в екипа на новия треньор. Нещата в управлението на един отбор са ясни – треньорът получава власт, събира си екип и тогава шефовете имат право да му търсят сметка и отговорност.
– Добре, но освен треньорите, на нас май ни липсват и футболистите. Националният селекционер е принуден да търси българи, родени или израснали в чужбина и по-специално в Германия…
– Това е другият, кардинален проблем на футбола ни. Вижте колко футболни школи има в България. В Бургас не съм ги броил, но знам, че са много. Но това не са футболни школи, а просто касички, в които родителите си плащат. Целта на повечето, не на всички, е да вземат колкото може по-дълго такси. Нищо друго не ги интересува Никой не му пука за качеството на тренировъчния процес, как се готвят децата или поне по колко време на ден. Всичко спира до вземането на парите. Отделна тема е, че съвременните деца имат много повече и далеч по-лесни начини за спортуване и развлечения, които ги отдалечават от футбола. В другите държави, например в Сърбия, Белгия, Унгария, децата също имат много забавления и удобства, различни от футбола. Но там школите работят истински, а не са просто места за събиране на пари.
Практически у нас бе унищожена инфраструктурата, която създаваше футболистите, а не нейно място се появиха тези т.нар. „футболни школи“.
– След провала на разговорите с Ботев Пловдив, имате ли още желание да работите във футбола?
– Да, разбира се. След нещата, които преживях, знам, че повече няма да работя в чужбина. Искам да съм близо до семейството си. Иначе чувствам, че имам много сили за работа. Въпросът е предложението да е сериозно, да идва от хора, разбиращи от футбол и неговото управление.
