Младежките национали не успяха да спечелят уж „сигурното“ домакинство на Косово, ако все още можем да твърди, че съществуват такива мачове за нашите отбори. Независимо дали са мъже, младежи, юноши, или деца. Все пак има и съперници, които изглеждат по-преодолими от останалите. И всеки отбор с претенции би трябвало да се справи с тях. Е, при нас нещата не стоят така. Претенциите ги има, но не и резултатите. Има ги, разбира се, и призивите. Селекционерът Александър Димитров остана верен на себе си и излезе за пореден път с такъв. Този път към колегите си от клубовете. Да дават повече повече шанс на играчите, които вика, защото се виждало, че имат талант. Явно трябваше именно Димитров да им го каже, защото явно те не го знаят.
На „Армията“, например, явно са мазохисти, за да държат на пейката чужденци с добри заплати като Мено Кох, за да играе Християн Петров. Същото важи и „сините“, където Асен Митков е логичен избор номер 1 за партньор на Андриан Краев в средата на терена. Същото важи и за другите момчета, чиито имена все по-често се появяват в стартовите състави на клубовете им. Просто го заслужават. Защото има и една друга истина – даром никой не дава нищо. Всеки трябва да се пребори за хляба си, а не някой да му го дава наготово, воден от лозунги или празни обещания.
Със сигурност нито една фирма, а клубовете са именно такава, не може да си позволи да има дори един работник, който нищо не върши. И само се дъни. Но за сметка на това шефовете и колегите трябва да го търпят, защото е със зелени очи, например. В реалния живот няма такъв филм, ако фирмата наистина е нормална. И на всичко отгоре тези работници имат претенции, че на 17 години трябва да вземат пари за един месец, колкото бащите им не могат да съберат за година, нищо че се скъсват от работа.
С тези лозунги само се лъжем. Както и с програмите за подмяна, подмладяване и т.н. Има можещи и неможещи, обичат да казват във футболните среди. Тогава обаче защо се опитват да ни пробутат евтини извинения. Шанс, хубава дума. Особено, когато играеш на генерал (б.р. вид игра на зарове). Хвърляш с целта да постигнеш някаква цел – чифт, два чифта и т.н. Но – греда. За да не си капо, пишеш шанс. Иначе гориш. Демек – вадиш го голям, но в крайна сметка… Нищо. Нещо като заканите ни, че в следващите мачове ще видим истинското лице на отбора и т.н.
В този ред на мисли трябва да стигнем и до Пламен Андреев. И да се запитаме: „А той какъв шанс получи?“. Само преди броени дни Александър Димитров се хвърли, без никой да го кара, за да го брани. И се наежи, че едва ли не е готов да запретне ръкави и да влезе в бой с всеки, който по някакъв начин поставя под въпрос, ако не качествата на Андреев, то поне моментната му форма. И едва ли не други са виновни за издънката му с Германия, защото бил подложен на кръстосан огън след дербито с ЦСКА-София, макар че почти всички си затвориха очите и не го разкъсаха, както би се случило в друго време. И къде бе Пламен срещу Косово? На пейката! Това ще му помогне ли? Дали не се чувства предаден, след като уж всички бяха зад него? Ще има ли и друг шанс за него, или ще започне една въртележка на вратата, каквато има в първия отбор?
Статистиката показва също, че ако не броим Атанас Чернев, то играчите без минути, както и без мачове, идват от чужбина. Тези, за които се твърди, че се правят чудеса, за да играят за родината на предците си, а не за тази, в която са израснали. И мнозина се питат кой и къде ги е гледал.
Андрей Андреев/ „Мач Телеграф“
