На 18 ноември 1993 година десетината души, които се бяхме събрали около редакционната маса, единодушно се обединихме в мнението си, че случилото се предишната вечер освен най-голямото чудо в историята ще остане и като незабравима следа. Която ще става по-ярка с всяка изминала година. Тогава смятахме, че „Чудото от Париж“, „Господ е българин“ и „Свети Емил“ никога няма да загубят актуалност. И че 90-ата минута на мача Франция -България ще бъде най-яркият спомен в
съзнанието на всеки българин
25 години по-късно патината покрива все повече случилото се в Париж. А събитието вече предизвиква съвсем умерен и дозиран интерес у онези, които не са гледали „Чудото“ на живо. Родените след 1985 година се интересуват толкова от онзи митичен момент, колкото един даскал по география от подвига на Васил Петлешков. По-точно въобще не знае кой е героят от Брацигово. Съвременният българин само се прави на голям националист, но на практика малцина гледат прекрасното предаване „История БГ“ по БНТ за сметка на милионите, които не откъсват поглед от разни пошли риалитита. Стигам и до първата причина за патината или потъмняването на спомена. Онова в Париж бе истинско, а сега на мода в родината ни са лъжливите неща. Головете на Свети Емил не могат да преборят в съзнанието на модерния българин поредната глупост,
сътворена и натрапена от медиите с поредния фалшив герой. Малка утеха е, че фалшивия герой също толкова скоропостижно бива забравян, след като простотиите му омръзнат на простолюдието. И не е само „чудото от Париж“, модерните българи не се сещат за Калоянчев, Тодор Колев, Жоро Минчев, Людмил Кирков, Валери Петров и за десетки други сънародници, заради които географската територия България има патриотичен смисъл.
Живеем в бързо бреме и това не е учудващо. Репортажите от онзи паметен мач ги пишехме на машини „Марица“ и „Хеброс“, а сега е ерата на високите технологии. Присъстващите на „Парк де Пренс“ се чувстваха привилегировани за цял живот, а се оказа, че вече никой не се интересува от личните им спомени. А и да си признаем, че от много разказване и самата история силно се изтърка. Интересното бе до петата или десетата година, сега сагата с незаконното преминаване на Любо Пенев през френската граница е изтъркана плоча. Защото и самите разказвачи направиха спомена много елементарен. Историята не получи завършеност. Общо взето, разказът е в рамките на: „бихме на стадиона, а после пихме и ядохме цяла нощ във Версай“. Някак не се появи истински увлекателна, романизирана история, която да получи място в пантеона на славата. Нашето родно чудо не бе описано така, че да влезе 8 световните футболни легенди. А заслужаваше, защото наистина „Господ бе българин“. Подарена ни бе приказка свише, но ние я елементаризирахме.
Макар и да съм съвременник на събитията и да помня всяка частица от секундата от онази минута, не смятам да се впускам в емоционални излияния. Преди 5 години сравних какво стана впоследствие
с противниците на терена
Къде отидоха французите, които по ирония на съдбата преди няколко месеца станаха за втори път световни шампиони, фиаското на „Парк дьо Пренс“ и отчаяните физиономии на Улие, Жаке, Папен, Кантона и останалите останаха като символ на новото начало. 25 години френският футбол се намира в непрекъснат възход. Създадоха стотици световни звезди, проведоха световно и европейско първенство, построиха десетки нови стадиони. Най-важното – благодарение на онова падение те се въздигнаха. Целият им футбол е построен върху разбирането, че талантите трябва да се търсят при унизените и оскърбените. Второто и третото поколение на африкански и арабски имигранти получи своя голям шанс чрез футбола. И днес само допотопни расисти се забавляват със снимката на националната им единайсеторка, в която нямало нито един истински французин. Не, има точно 11 французи, които пеят „Марсилезата“ и чувстват франция за своя родина. А цветът на кожата няма никакво значение, след като печелят световни титли. Нямам нищо против 11 от нашите ромски братя да спечелят световна титла за България. Но при нас това няма как да стане, защото не сме дорасли до 21-ви век.
25 години след онзи мач Франция има най-здравата и плодоносна система за изграждане на футболни таланти. 25 години след онзи мач футболът в България е сведен до някакво маргинално състояние.
Дори вече сме под критичния минимум на брой футболисти на глава от населението. На децата не им е интересно да стават футболисти. И върху това си заслужава да се по-разсъждава. Защото има реална причина. Успехът на „Парк де Пренс“ бе постигнат през 1993 година, но е дело на събития отпреди 1989 година. Той е успех на старата социалистическа система на спорт, която аз наричам съветска. С края на съветската система 8 спорта и футбола приключи всичко. Не веднага – продължи до последните мачове на триото Бербатов, Стилян Петров и Мартин Петров. Те бяха последните, които гарантираха българската футболна марка. Сега такава няма, макар и символите да стоят. Имаме първенство, имаме национални отбори. Имаме дори и футболна федерация, която ръководи процесите. Това, което ръководи обаче, е сведено до една стотна от това, което е било преди 25 години. Иначе има големи планове за възраждане на бебешкия и детски футбол. Планира се всяко дете, преди да проходи, да почне да рита футболна топка. И от огромната масовост да се родят новите Михайлов, Кременлиев, Хубчев, Цветанов, Иванов, Янков, Костадинов, Стоичков, Пенев, Балъков, Лечков. Само че тази масовост е мираж или, да си го кажем направо – голяма лъжа. На която никой не вярва.
България никога няма да произведе второ чудо
защото няма никога да бъдат създадени условия за футбол, подобни на предишните. Сега съвсем друга е схемата. Всеки преследва котерийни интереси, общото и цялостното се губи. Да се работи за бъдещето вече не е приоритет. Защото кой е бил сигурен, че ще се стигне до онзи миг от вечността, в който Свети Емил заби топката под гредата. Никой не гледа по-далеч от носа си. Ако случайно дойде някакъв успех, добре, ако не – ще говорим като латерни едни и сьш,и неща. Построихме прекрасна база за националните отбори, осигуряваме на БФС голям бюджет, участваме в комисии на УЕФА. Да, но няма кой да победи франция на „Парк де Пренс“?! Няма и да го има, защото за целта се изисква планиране и програма за десетки години напред. А кой от сегашните велможи е склонен да работи за слава и успехи, които ще оберат следващите поколения. Не Валентин Михов постигна успеха на „Парк де Пренс“, а 40-те години инвестиции и здрава работа във футбола. Преминали и през много страдания с нещастни и несправедливи загуби. Само припомням, че точно 6 години преди фамозния гол на Костадинов на стадион „Васил Левски“ пак в последната минута на мача гледахме сърцераздирателната картина с шотландката радост от гола на Гари Макай. С малката разлика, че България пропусна класиране сред 8-те най-добри в Европа, а Шотландия получи една каса шампанско от треньора на Ейре Джаки Чарлтън. Бях на този мач и си спомням онемелите 65- хиляди на стадиона, дошли да се радват на най-големия успех на националния ни отбор. Съдбата обаче дава и взема. Но трябва задължително да се запишеш за участие при руската рулетка. Истината е, че след „Парк дьо Пренс“ за кратко бяхме на върха, а след това сами се отписахме. Затова никога повече българин няма да произнесе „Господ е българин“, както го направи Николай Колев-Мичмана. А с това правя и мрачна прогноза за петдесетгодишнината от „Парк де Пренс“.
Жаклин Михайлов/ „Тема спорт“
