Годината е 2016, България играе в квалификации за световно първенство и поне моето лично мнение е, че за пръв път няма никаква надежда. Ама никаква надежда! Дори и клишето за надеждата, която умира последна, е умряло напълно и няма начин да се съживи. Време е да се назоват нещата с истинските имена. Не че и това няма да е напълно умряло клише. Но едно обобщение на ситуацията е по-добре от нищо.
Преди ден-два Емо Костадинов, който за протокола от години е отговорник за юношите и младежите в БФС, в дежурно интервю с въпроси за „Парк де Пренс“ отговаря, че в следващите генерации има само по двама-трима много талантливи. И прави извода, че това е недостатъчно за съставяне на класен национален отбор. Според мен Емил е имал предвид двамата Петрови и Бербатов, защото те са последните обличали националния екип с безспорен, конвертируем талант.
Данчо Лечков, който също отговаря за нещо си, но основното му удоволствие е да захапва микрофоните пред стадион „Васил Левски“, го кара още по направо. Неговата вечна приказка е: „Ние не играем долу на терена“. С други думи сегашните не са като тях предишните. Ясно е, че всичко започва с четвъртите в света.
И тази константа я приехме охотно. Лошото е, че и всичко свърши с четвъртите в света. Които не са странични наблюдатели и разказвачи на спомени, а реалните ръководители на българския футбол. И с вина или без вина са длъжни да приемат негативите. Но поне могат да бъдат честни.
Ще открия топлата вода с твърдението, че хубав, привлекателен и занимателен футбол се прави от добри футболисти. Ако имаш и гении, още по-добре. В България гении отдавна не се раждат, но за съжаление вече не се създават и прилични футболисти. И затова има ясна, точна и необорима причина. До някое време в началото на 90–те години изграждането на българския футболист е минавало по правила, долу-горе същите с всяка останала държава. Първо подбор от многобройни желаещи, след това добра подготовка в детско-юношеска възраст от качествени специалисти. И не рядко още на 17-18 години най-бляскавите пробиваха на мъжко равнище. Примери, като почнеш от Жоро Соколов, който играе едва 16-годишен в А група, колкото щеш. Макар и тогава да се говореше за връзкарство, фактите посочват, че до елитния футбол са стигали футболисти от едно добро европейско и световно ниво. Знаем какво са постигали под българския флаг. Спрямо гледната точка, сравнено с други нации, то не е кой знае какво, но е било достатъчно, за да се смятаме за футболна държава. Това никой и никъде не го е оспорвал.
Повечето ни конкуренти предимно от Западна Европа, а и в не малко страни от комунистическия Изток си запазиха правото и условията да изграждат добри футболисти. Най-добрият пример е Югославия във всичките и парчетии. Само в италианската Серия А точно следващата събота ще излязат на терена поне 40-50 момчета, родени или свързани с бивша Югославия. Икономическата ситуация там не е блестяща, но футболът не е пострадал в ни най-малка степен. При нас обаче пострада, и то до фатална степен. Защото съществуват огромни съмнения, че някога ще има възраждане на играта у нас. Тези, които смятат, че следващото поколение ще е по-различно, или са наивници или откровени глупаци. Следващото поколение ще е също толкова неподготвено, колкото и сегашното. А като казвам неподготвено, съм приготвил и съответните неоспорими доказателства. Млади български футболисти стигнаха по някакъв начин до обетованата земя и там станаха резерви на резервите. Антонио Вутов например вече е три-четири години в Италия, Удинезе явно не видя в него някакви качества, преотстъпва го на отбори в Серия Ц и там също не може и не може да стигне до титулярно място. Преди да замине за Италия, на нас ни се струваше, че Антонио е суперталант. Оказа се, че по техните представи не е така. И не е само той. Симеон Славчев от Литекс е друг ярък пример. В годината, в която бе привлечен в Спортинг, той бе играч номер едно в първенството. Какво му се случи, всички знаем! Примери още колкото щеш.
Какво още в България може да се констатира като огромен проблем. Следя развитието на футболистите, които играха на финали на европейско преди няколко години. Набор 1995 и 1996. Те си извоюваха правото да бъдат сред осемте най-добри в Европа и ако бяха спечелили само една победа, щяха да отидат на световно за младежи до 20 години. Което щеше да е колосален успех на българския футбол. Отборът, който игра в Унгария, беше съставен предимно от играчи на Левски и Литекс. Двете водещи школи при юношите, които в последните десетина години най-целенасочено развиват български таланти. Нито един от тези таланти, които вече са на 21-22 години, не е преминал и крачка напред. И причината не е субективна, не е в това, че не им е даден шанс да играят при големите. Причината е, че те не стават за голям футбол. А не стават, защото не са подготвени достатъчно. Отново с примери. Юношата на Литекс Никола Колев бе смятан за един от най-перспективните. Даден му бе шанс, но при добрата му техника и комбинативност явно при него има непоправими пропуски, които няма да го изкарат до голяма кариера. Още по-ярък пример е Десподов. Бърз, повратлив, на първо четене има качества на отлично крило. Обаче това момче е оставено само на природни дадености. Той не знае как да се пази от засада, което е най-важното при неговия маниер. Защото избяга ли от засадата, излиза сам срещу вратаря и бележи. Като му се получи, го прави. Но ако един дори най-нискоразреден скаут от Западна Европа го гледа 10 минути на игрището, ще го отпише от тефтера си, защото, ако го препоръча, ще трябва на 20 години да го пратят при децата и да го учат на А и Б. Нещо, което явно не е свършено от българските треньори. Които обаче имат и сериозно оправдание.
Дори в големите клубове те са най-неоправдани. Публична тайна е, че базисното възнаграждение на юношески треньор по света е поне 5000 евро месечно. Независимо че тренират деца, клубовете ценят високо тяхната работа. При нас парите са мизерни, условията ужасни и всеки млад треньор има хиляди оправдания защо не е подготвил талантливи футболисти. Тук-там някой по-любознателен отива на школовка, за две седмици вижда истината, прибира се, споделя я пред приятели, колеги и медии и всичко свършва дотам. Просто момчето видяло свят. Отново давам пример, младият треньор Николай Кръстев, бивш футболист на Нефтохимик, отива в Билбао и се впечатлява от работата в един от великите клубове в света Атлетик и какво може да осъществи от видяното у нас? А Билбао са наистина уникален отбор, защото играят само със свои юноши. И тази традиция, вместо да ги тика надолу, ги закарва нагоре. Хората им се възхищават за това, което правят. Кръстев е видял всичко, цялата система, обаче какво може да приложи у нас?!
Това е горчивата истина. Стартираме от безспорния факт, че нацията оредява и селекцията се прави от два, три и дори пет пъти по-малко кандидати. Преминаваме през също толкова безспорния факт, че поради обективни и субективни причини масовият институт на детския треньор не може да си свърши работата и заради липсата на мотивация. И стигаме до причината да нямаме добри футболисти. Нещо повече – да се маркира загриженост и внимание към тях в огромни лицемерни дози. Примерно по три-четири години ги водим по лагери, готвим ги с мъжете, даваме им надежда и накрая идва раздялата с лоши чувства. Клубът си е прав, защото играчът наистина не става. Детето пък се сърди, защото смята, че повече заслужава мястото от измисления чужденец, който е привлечен, за да лапа някой комисиони. И омагьосаният кръг е начертан с пергела.
Симпатиите са ми изцяло към българските момчета. Гледам всеки мач от първенството и виждам колко са далеч от стандартите на модерния футбол. Тошко Неделев е нагледното пособие, по което може да се прави дисертация защо българският футболист не става. Той прави повече грешни отигравания, отколкото правилни. Няма никаква игра във фаза защита, допуска брутални неточности в подаванията. И го кара само на един извеждаш пас и на един удар с левачката. Обаче тези от Майнц го разкриха за минути. Средно играчите на ПСЖ срещу Лудогорец в София играха по 70 пъти с топката и средно грешаха в 4-5 пъти от случаите. Някои може и въобще да не са допуснали грешка. Ако Неделев играе 70 пъти с топката, поне 40 пъти компютърът ще го хване в грешка. Е, как такъв футболист ще стигне до големия футбол?! А мина онова време, когато талантът можеше да бъде самороден. Истината е, че тогавашните ни „златни футболисти“ нямаше да имат никакъв шанс да играят сега в голям клуб. Но времената бяха други и с техните огромни природни дадености те направиха кариери. Сега само с природни дадености не става. Като минеш през скенера, трябва да си идеален. И затова идеалните бият природните таланти. А кое е най-тъжното. Че за малките деца удоволствието от футбола се изчерпва да ги запишат за камп на световен клуб у нас, да им раздадат фланелки и дотам. Ама с две седмици гледане и учене никой не е станал футболист!
Източник: „Тема Спорт“
Снимка: ©AFP/Getty Images
Харесай Фейсбук страницата на KotaSport.com ТУК
