Емил Кременлиев е печелил Купата на България с Левски и ЦСКА. Със сините вдига трофея през 1994-та, когато стига и до бронзовите медали на световното в САЩ с националния отбор. С армейците взима отличието 5 години по-късно. През 1998-а обаче участва и в един запомнящ се финал – разгрома, който Левски нанася с 5:0 на ЦСКА. Тогава Кременлиев вече е с червената фланелка. През миналата година, макар и като помощник-треньор, той загуби с Арда битката за трофея от ЦСКА-София. За всичко това славният десен бек отговори на въпросите на „Тема Спорт“.
За кого ще стиска палци на финала ЦСКА – Левски на 15 май Емил Кременлиев?
– В момента от моята позиция на служител в Арда, не бих казал, че подкрепям някой от двата отбора за финала. Все пак сега съм за Арда. Не мога да изказвам мнение, въпреки че имам такова, но ще го запазя за себе си. Тайничко ще стискам палци за един от двата отбора. Най-важното в случая и конкретно за мен е да стане хубав финал, защото той се чака от много години. Играл съм такива битки за трофеи – и с Левски, и с ЦСКА, дори и в чужбина. Зная за какво става въпрос и най-вече какво означава този мач за феновете. Въпреки че хегемонията на Лудогорец продължава вече доста дълго време, за феновете ЦСКА – Левски си е ЦСКА – Левски – мач номер едно у нас за всички времена. Ще го докажат и покажат и трибуните, след като билетите за дербито свършиха почти моментално след пускането им в продажба. Това казва всичко. Имаше доста финали в последните години, в които и ЦСКА участва, и Левски, имахме и пловдивски сблъсък, но атмосферата сега ще е несравнима.
Може ли да кажем, че възходът и ентусиазмът в Левски се дължат на Станимир Стоилов и Наско Сираков?
– Разбира се, няма спор. Те отидоха на „Герена“ и сложиха ред. Особено Мъри, той вече наложи такива правила, конкретно в съблекалнята и в отбора, че това нямаше как да не даде резултат. Ролята му не подлежи на съмнение. Стоилов е с огромен опит, доказал се е не само в България.
Трябва ли наистина Левски толкова силно да се фаворизира с оглед моментното състояние, защото знаем какво гласи клишето за дербитата?
– Не, в никакъв случай. В такъв сблъсък, и то финал, никога не може да се фаворизира даден отбор. Били сме свидетели, историята го доказва, аз съм го изпитвал на гърба си. Знам какво е. В случая моментното състояние е най-малкото, което може да влияе. Това, че единият отбор играе по-добре и имал повече победи, е без значение.
Казахте, че сте го изпитал на гърба си. Онзи финал, загубен от ЦСКА с 0:5 през 1998 година, ли имате в предвид? Тогава Левски определено не бе фаворитът…
– И не само него. По принцип историята го е доказала много пъти. Такъв бе и първият ми финал с Левски през 1994 година. Тогава срещнахме Пирин Благоевград. Мнозина смятаха, че ще победим с лекота, защото тогава Левски бе огромен хегемон в първенството. Станахме шампиони с лекота, но финалът си е финал. Пирин ни затрудни осезаемо и спечелихме с гол на Илиан Илиев чак в 88-ата минута.
Успяхте ли през годините да запазите уважението и на сини, и на червени, или у нас това е трудно?
– По принцип в България тези представи са малко изкривени. Виждаме как е в Европа и какво се случи на мача Ливърпул – Манчестър Юнайтед, когато всички на стадиона в седмата минута аплодираха в подкрепа на Роналдо. Тук не зная дали ще пораснем за такова отношение. Когато си професионалист, когато си вършиш работата, те приемат. В интерес на истината мен също привържениците на ЦСКА ме приеха. Не много лесно, не веднага, но видяха, че си върша работата. Докато в тези на Левски имаше горчилка и досега ме мислят за предател.
След купата с Левски през 1994-та следващата ви бе с ЦСКА през 1999-а. Тогава обаче около финала с Литекс имаше доста шушукания – за червените купата, за ловчанлии титлата…
– Чувал съм го и аз тогава, но устите на хората не можеш да затвориш. Каквото и да беше станало, винаги щеше да има приказки. Ние бяхме по-мобилизирани за купата, защото в първенството нямахме шанс да ги догоним, и си пролича на терена.
Финалите за купата раждат и своите герои, кой смятате, че ще е героят във сблъсъка на 15 май?
– Пожелавам си това да е българин, защото е Купата на България, играе се у нас. Това са хората, които повеждат отборите и изиграват главната роля в този мач. Свикнали сме, иска ни се, на мен дори много, героите да са българи. Случаите са доста – като започнем от Стоичков, минем през Сираков, Боримиров, Бербатов… В случая ще е малко трудно. Да, в Левски има малко повече българи, в ЦСКА са по-малко. За тях опциите са Йомов и Турицов или пак вратарят Евтимов, ако пази. Йомов вече в доста мачове загатна и показа, че има бъдеще. Сините имат Филип Кръстев, Илиян Стефанов и особено Георги Миланов, който го е правил и може. И пак ще го показва. Много класен футболист е Миланов.
Има ли любопитна история, случка около някои от вашите финали, която да е останала неразказана? За този през 1998-а, например…
– Той остава за историята, но за него не искам да си спомням. Не мисля, че има нещо кой знае какво интересно.
Бяхте близо и до купа в чужда страна – играхте финал за трофея в Германия с Унион Берлин срещу Шалке 04…
– Тогава бяхме много близо до нещо велико и рядко срещано. Тим от Втора Бундеслига да триумфира. Олимпийският стадион в Берлин бе препълнен – 80 хиляди зрители, разделен на две – сини и червени. До 75-ата минута мачът бе равностоен, като тогава ние ударихме греда чрез Божо Джуркович, помощникът на Славко Матич в Септември София. След това вече класата на Шалке си каза думата. Имаха невероятни футболисти особено в предни позиции – Ебе Санд, Емил Мпенза. Те прескачаха играчите в Бундеслигата като препятствия. Загубихме с 0:2, но дадохме всичко от себе си. За мен двубоят беше напълно равностоен, но каквото и да си говорим, Шалке беше класа, бориха се дори за титлата с Байерн. Тук финансовата част също си казва думата по отношения на селекция, организация, скамейка. Така е и в Англия, в Испания. Така бе и миналата година, когато загубих друг финал, вече като помощник-треньор с Арда срещу ЦСКА с 0:1.
