Вечерта на 23 юни 2020 година бе поредната, която донесе много тъга за всеки, обичащ истински Левски. Тази нощ подпечата 11-ия пореден сезон, в който отборът остана без трофей, нещо невиждано и в най-страшните години от историята на клуба, за каквито се смятат краят 50-те и началото на 60-те. „Сините“ отново отпаднаха в свой си стил – след борба, с много желание, изцедени до максимум. Наистина боли, когато си вложил толкова усилия, които не са дали желания резултат.
Да,феновете този път няма да съдят играчите, защото видяха, че те дадоха всичко от себе си. Максималното, което могат. Оттук нататък болката трудно ще отмине, а най-важното е настроението да не падне до нулата, както се очаква и отборът да започне да губи постоянно до края на сезона. А на този фон, това е много вероятно да се случи. Няколко души си тръгват, но ние ще се спрем на този, който най-много заслужава – Живко Миланов.
Наистина бяха трогателни сълзите на „синия“ капитан. Истински, мъжки. И на терена, и пред журналистите, когато съобщи, че има заболяване на белия дроб. Заради него трябва да спре. Без време, защото бе ясно, че нещо друго трудно ще го откаже. И бе решил, че последната му среща ще бъде истинска битка. От първата до последната минута. Не сълзливо мачле между ветерани и приятели. Точно в негов стил. Неслучайно едно време Станимир Стоилов го бе кръстил Джеки Чан.
Не може да не отбележим и изпращането, което му устроиха близо 3500 души, на които бе позволено да подкрепят Левски заради новите епидемични мерки. Уважиха го съотборниците, отдадоха му дължимото и противниците. Всички левскари плачеха с него. И нямаше как да е иначе. Не може да не е тъжно, когато такъв футболист и личност се отказва. И то, след като на 36 години игра като на 20.
Впрочем всичките му над 230 официални мача за Левски, а в 41 от тях е извеждал съотборниците си и с лентата, са били такива. Без да се щади, хвърляйки се на 100%, без пестене, без скатаване и с максимално изразходване. Показа на всички как се прави. Как се воюва за Левски, как се раздаваш, когато наистина обичаш отбора си и ти пука за него. Тъгата от сбогуването се подсили от това, че Левски не постигна поне почетна победа.
Най-тъжното за бъдещето на Левски не е, че Живко Миланов няма да бъде в съблекалнята, а че няма Живкомилановци. Той принадлежи към една вече изчезваща порода футболисти, за които няма значение дали играят срещу ЦСКА, или Кремиковци. Срещу всеки трябва да си на 100%. Той е от тези, които знаят какво е Левски, какво е да играеш за Левски и как трябва да защитаваш емблемата на Левски.
Живко имаше късмета да направи първите си стъпки на „Герена“ във времена, когато в „синята“ съблекалня беше пълно със силни характери и логично бе да попие от тях, да стане като тях. Това бяха времена, когато в Левски играеха Димитър Иванков, Елин Топузаков, Георги Иванов, Далибор Драгич, Георги Марков, Илиан Стоянов, а малко след това и Даниел Боримиров. Неслучайно тези хора бяха идоли на „сините“ фенове. Трябва да си признаем обаче, че това не се дължеше, защото имаха някакви извънземни футболни качества. Те имаха друго, далеч по-ценно, имаха манталитет на победители. Спечелиха не една и две големи битки с характер, на мускули, с пълно себераздаване, на инжекции, с разбити глави. Хвърляха се за Левски все едно са на война. И гледаха на мачовете като на такава.
С напускането на Живко Миланов от Левски си тръгва последната останала капчица от шампионската ДНК, от този манталитет на победител. Неща, които са били много характерни за клуба през годините. Неща, които ще трябва да се намерят отново. Клубът сега попадна в ръцете на Наско Сираков. Той със сигурност знае за какво става въпрос и остава да го намери. Сега ще е по-трудно, защото времената се менят, поколенията също, ценностите също. Но Левски и Сираков трябва и са длъжни да намерят поне 11 Живкомилановци. Иначе ще е трудно, а живите свидетели от последната титла ще стават все по-малко.
Остава ни да кажем само: „Живко, голямо благодаря. Твоето място винаги ще бъде на „Герена“! Ние знаем, че ще спечелиш и другата битка. И ще бъдем с теб в нея!“.
