-
През миналата седмица Славиша Стоянович за втори път пое Левски. Сърбинът със словенски паспорт отчете това като голямо постижение и посочи пред чуждите медии, че „сигурно е едва третият специалист, поемал сините два пъти“. Ако е имал предвид иностранци – то е напълно прав. Преди това се е случвало единствено на треньорските светила Рудолф Витлачил и Люпко Петрович. Те са и тези, които правят така, че вторият им мандат на „Герена“ да е успешен. Това обаче е по-скоро изключение, още повече през този век.
През есента на 1999-а сините действат мащабно и на треньорския мостик сяда вдигалият КЕШ с Цървена звезда Люпко Петрович. Сърбинът обаче изкарва само първия полусезон, преди да отпраши за чували с пари към Китай. През другия сезон обаче се връща на „Герена“ и вдига титлата. Люпко се върна при сините и през 2016-а. Преди да си тръгне през октомври, оставя отбора на върха на класирането, но след това столичани се сгромолясват…
През есента на 2001 година сините са водени за първи път от Георги Тодоров, който след това сдава поста на германеца Рюдигер Абрамчик, който пък след кратък престой предава щафетата на Славолюб Муслин. Със сърбина Левски печели дубъл. През следващата кампания Славо е уволнен, а завърналият се Тодоров вдига Купата на България. Така той също печели трофей във втория си период, както и Люпко Петрович. При следващите си пожарни престои като „старши“ или „временен“ на „Герена“ Тодоров само се стреми да „ограничи щетите“, но повече не взима отличие.
След Люпко и Георги Тодоров, завръщания следват едно след друго, но никое не е успешно. През сезон 2003/04 под знамената отново е призван Георги Василев. С Гочето начело Левски се добира до мачове напролет в Купата на УЕФА и мери сили с Ливърпул, но на вътрешната сцена нещата скърцат – второ място и освобождаване. Нищо общо с първия му престой (1993/94 и 1994/95), когато печели две титли и една купа…
След периода на Станимир Стоилов на „Герена“ треньорската въртележка набира сериозна скорост. През сезон 2009/10 на поста застава Антони Здравков – той е треньор, но по-скоро конците дърпа Георги Иванов-Гонзо. По-късно – през 2011/12 и 2013/14, Сухия отново е начело на Левски, но за по-кратки престои. Не може да се похвали и с успех, освен с елиминиране на ЦСКА за купата.
През 2010/11 сините играят в групите на Лига Европа с Ясен Петров и са на косъм от излизане от тях, но второто място в първенството му коства главата след края на кампанията. Следващия сезон Джанини отново поема тима, но без успех. През 2011/12 започна официално първият треньорски етап на Георги Иванов-Гонзо на „Герена“, който същевременно е и спортен директор. Това не проработва както тогава, така и през 2014/15.
През 2012/13 Николай Митов наследява Илиан Илиев и докарва нещата до финал за купата и последен мач за титлата. Проваля се в опита си да спечели и двата трофея. Въпреки това запазва поста си, но след кошмар срещу Иртиш в Лига Европа му е посочена вратата. И Митов получава втори шанс – завършва сезон 2016/17 и започва 2017/18 – води тима в малко повече мачове, но пак без никакъв успех.
Елин Топузаков също се пробва два пъти – през 2013/14 и 2016/17, но нещата определено не му се получават и Левски се явява голяма лъжица за устата му.
Така стигаме и до Славиша Стоянович. През 2018/19 той води Левски в 20 мача, в които записва 13 победи, 2 равенства и 5 загуби. Освобождаването му съвпада с промяната на собствеността в клуба – той е първият „изгорял“. Сега пак има нов бос, а 50-годишният наставник получи обаждане от Наско Сираков, на което се отзова. Със сигурност задачата му не е никак лека, защото в момента сините нямат нито финансовия, нито спортно-техническия ресурс от есента на 2018-а.
Завръщанията в последните повече от 15 години не носят нищо добро – нито за треньорите, нито за отбора. Но точно в такива смутни времена може да се прави история. А и Славиша има светлия пример на другите двама иностранци, водили Левски поне два пъти – Рудолф Витлачил и Люпко Петрович. Вярно, техните обувки са трудни за пълнене. Но те са изключение от правилото, че вторият път завършва с провал. През 1964/65 и 1965/66 Татко Руди вдига титлата, а през 1969/70 прави дубъл – вторият му престой е по-успешен. Същото е и с Люпко Петрович. На ход е Славиша. От него чудеса на този етап не се очакват и това също е малък плюс на фона на минусите, с които се захваща.
Янаки Димитров/ „Тема спорт“
