В събота бившият треньор на Левски Стефан Грозданов празнува 75-ата си годишнина. Той е роден на 13 март 1946-а в София. Като футболист носи екипите на Спартак София, Балкан Ботевград и Етър. За великотърновцизаписва 166 мача и 2 гола в А група. През 1974 г. играе в двата двубоя на виолетовите от Купата на УЕФА с Интер Милано.
Като треньор Грозданов е водил Бдин Видин, Хебър Пазарджик, Септември София, Левски Кюстендил, Спартак Варна, Левски София. През 2004 година застава начело на Локомотив Сф. С отбора постига рекордните 8 поредни двубоя без загуба в европейските клубни турнири в периода 2006 -2007 година. Бронзов медалист с Локомотив през сезони 2006/2007 и 2007/2008. През сезон 2009/10 е начело на Пирин Благоевград. Треньорската кариера на Стефан Грозданов започва в юношеските формации на Левски. Работи още в академията на кипърския Омония Никозия, чийто директор е в известен период от време. В Кипър води и ПАЕЕК Кериния.
Ето какво сподели Грозданов в интервю за „Тема Спорт“:
Г-н Грозданов, с треньорите от вашата генерация – Паро Никодимов, Георги Василев, не се ли оттеглихте прекалено рано от професията?
– Доста мачове гледам, откакто не съм действащ треньор. И ми се струва, че бих направил някои неща по-добре, отколкото ги виждам на терена. Но се връщам и назад и знам колко е трудно и не всичко винаги зависи от треньора. Дали рано или късно – от толкова много работа и нерви, сигурно сме били и малко износени. Но това, което виждам сега, не ми харесва много. И не само от треньорска гледна точка, а и от ръководствата на клубовете… Всичко е голям процес – накрая са играчите, които сега сякаш са с по-малки качества.
В кой клуб в най-голяма степен сте успявал да промените всичко, което искате?
– В Локомотив София. Защото там работих около 4 години и това време дава възможност постепенно да правиш нещата – от стадий в стадий. И не само да създадеш отбор, който побеждава, но в него да има и класа. Доволен съм и от работата си в Пирин. Гледам ги постоянно, сега не ми харесват много, въпреки че са на първо място. Там заварих състезатели, които могат и знаят да играят футбол. Трябваше просто малко да се организират, за да тръгнат нещата. Придобиха самочувствие и след това направиха интересни неща.
А коя е най-голямата ви треньорска любов?
– В Локомотив попаднах на правилно място. Когато отидох, отборът едва ли не се бореше за оставане в групата. Там трябваше да се гради от начало и това сякаш ми помогна. Направихме нещо, което след това не бе повторено. Дано сега съдбата е с Локо и отборът да влезе в елита. Но не искам да деля отборите, в които съм бил. Мисля, че навсякъде съм оставил следа.
А детската ви футболна любов?
-Левски! След като съм раждан до „Герена“… Бил съм при децата на Левски. Може би щях да вляза и при юношите, но техникумът ми бе преместен. А тогава беше така, че където учиш, там трябва и да играеш – така се озовах в Спартак София. Но аз се родих до „Герена“, стадионът се строеше пред очите ми, играех в детския отбор… Тази любов не може да се замени с нищо. Закърмен съм със синята фланелка, имам снимка от 1960 година и си я пазя. Тогава съм бил на 14 години и сме спечелили финала на републиканското първенство с Левски срещу Септември на националния стадион. Това няма да го забравя. Янко Кирилов беше в онзи тим.
Яд ли ви е тогава, че по-малко от година бяхте треньор на Левски (б.а. – през сезон 1997/98)?
– Не. Нещата много приличаха на сега. Тогава в Левски ситуацията бе като тази от преди 4-5 месеца, финансовото състояние бе отчайващо. Единствената надежда бе да привлечем футболисти, които искат да играят в Левски. Попаднахме на такива, които наистина оставиха следа – Георги Иванов-Гонзо, Сашо Александров-Кривия, Асен Николов. От юношите взехме Христо Йовов, Димитър Иванков, Елин Топузаков. И този състав трябваше да се бори с такъв октопод, какъвто тогава бе Литекс на Гриша Ганчев. Разбира се, когато с Левски не си на първо място, каквото и алиби да има треньорът, той е загубен. Не си ли на върха, започват критиките. Никой не се интересува, че играеш с млади футболисти, които трябва да се развиват. Тогава ситуацията бе такава. Отборът почти бе закрепен с тези играчи и след това бе по-лесно на другите треньори след мен. Защото момчетата бяха добри и направиха име във футбола.
Като казахте юноши – били сте директор на школата на кипърския гранд Омония…
– Да. От школата на Левски отидох в Омония, за да създадем организация и школа. Преди това в Кипър нямаше такива неща – и малки, и големи деца играеха заедно, нямаше разделение.
Как тогава ни изпревариха в развитието си местните клубове? Ето, в Лудогорец е нападателят Пиерос Сотириу, който сигурно получава колкото всички 11 титуляри на Левски…
– Задавал съм си много пъти въпроса – защо не само Кипър, но и други ни задминаха. Преди може би бяха бедни години и всички деца играеха футбол, а сега не е така. Тогава излизаха отлични футболисти. Сега има по-добра организация и условия – има терени и обувки, но няма играчи. В Кипър се тренираше в началото на сгурия… Наставниците не бяха подготвени, бяха ентусиасти. Ние преди години имахме по 7 централни защитници за националния отбор, сега нямаме един. Добромир Жечев, Иван Димитров, Иван Вуцов, Димитър Пенев и още, и още – от 7 избираха трима. Любовта към играта бе важна, да играеш по много. От сутрин до вечер се риташе, не само на тренировки. Там се придобиваха качества – спиране на топката, финтове… Сега има условия, треньорите могат да намерят всичко по интернет. А ние гледахме старите и си записвахме заниманията на тетрадка. Аз съм си водил записки от Иван Вуцов.
Как решихте да станете треньор?
– Спомням си много добре, защото това е важен момент в житейския ми път. Аз завърших история във Велико Търново – заедно с Георги Василев. Тогава баща ми каза, че ще ми намери работа като историк. Ако не се лъжа, през 1979-а започнах първата си и единствена работа извън футбола – започнах в музея в Берковица, носех някакви неща като куриер. Но аз бях свързан с играта и не ми хареса. Тогава Мишо Георгиев, Бог да го прости, който беше в школата на Левски, ми каза: „Стефане, ако искаш да ставаш треньор, идвай и опитай“. Тогава се запалих. Взех най-малката група деца. От нея обаче излязоха футболисти – Георги Донков, Велко Йотов, Георги Славчев, Димитър Попов, които пробиха в Левски и стигнаха до националните отбори. Вложих много страст. Работих 3-4 години, след това отидох в Омония. Ако не беше станало така, може би щях да стана учител по история, но ми се струваше, че нямаше да издържа много.
Двамата ви синове са във футбола – Божил (б.а. – администратор на националния отбор) и Йордан (б.а. – прес-директор на Пирин Бл и телевизионен коментатор). Вие ли им дадохте такива насоки?
– Големият (б.а. – Божил) нямаше афинитет и нямаше качества за футболист и много бързо се разбрахме с него. Тренираше, запален бе, но му казах, че е по-добре да се насочи към други неща. Но сега е във футбола, последвал ме е. С малкия по-различно се развиха нещата, играеше и стана футболист. Стигна до едно равнище, но не проби в А група. Отиде да играе и в Италия. Тогава, когато трябваше да решава дали да продължи, единственият, който му подаде ръка, бе Кано Коцев в Ботевград, където игра една-две години в Б група. Когато разбра, че няма да прескочи границата и да стигне до ниво да се храни от футбола, се отказа. Иначе като малък се видя, че има данни за коментатор. В Кипър като малък си коментираше мачовете, при това на гръцки. Беше интересен, защото местните са много темпераментни и така коментират. И така с помощ от Николай Колев-Мичмана влезе в този занаят. Тогава му казах: „Обичаш футбола и е по-добре да се занимаваш с нещо, което е близко до него. Като не можеш да го играеш, или трябва да станеш треньор, или спортен журналист“. Та така с децата, оставял съм ги повече да се борят сами. Когато съм виждал, че имат някакви сериозни проблеми, тогава съм се намесвал. Сега и двамата са добре, стават по-опитни в работата си. Изведнъж се оказахме футболно семейство. Съпругата ми изцяло се е грижила за тях, защото аз постоянно обикалях – първо играч, после треньор – през Варна, Видин…
