Малко са словенските треньори, които са печелили шампионската титла в чужбина. Анте Шимунджа е един от тях. Той успя толкова убедително с Лудогорец, че дори влезе в историята на българския футбол. Зад гърба му вече е първата му година в Разград. Не бяха малко тези, които бяха убедени, че той няма да издържи толкова дълго на горещата пейка… Ето какво сподели Шимунджа в интервю за ekipa.svet24.si:
Г-н Шимунджа, първо трябва да ви поздравим…
Моля? Защо?
Не са много треньорите, които могат да издържат една година на пейката на Лудогорец…
Наясно съм къде се намирам. Годината беше изключително предизвикателна, динамична и също така поучителна. В Лудогорец не се признава нищо друго, освен победите, което е и моят принцип. Когато започнах да тренирам, първата ми мисъл беше, че искам да бъда по-успешен от съперника си във всяко отношение. Знам, че това е невъзможно, че е нереалистично, но това е манталитетът, който изповядвам, и в Разград е такъв.
Със сигурност имате достатъчно причини да сте доволен, но като опитен професионалист изненада ли ви нещо?
Не, нямаше нищо подобно. Напротив – това и очаквах. Преди време, когато се замислих за бъдещето си, бях наясно, че съм словенец. С други думи – къде сме класирани като треньори в Европа. Но независимо от това, исках да ръководя силен отбор, който е конкурентен и на международната сцена. Получих всичко това от Лудогорец. Клубът предлага много, но изисква също толкова.
Често срещате ежедневен натиск. Например след победа с 1:0 веднага възниква въпросът защо разликата не е била по-голяма, че резултатът е трябвало да бъде много повече?
От една страна е така, но от друга не е. Може би това е първата реакция на собствениците. Те са авторитетни, дават много пари и имат пълното право да изискват невъзможното. Но когато нещата се успокоят, нормализират, когато влезеш в поредица от положителни резултати, тогава всичко е по-лесно. И някои неща също стават по-лесни за обяснение, но това не означава, че следващият тест или предстоящият период ще бъдат по-малко предизвикателни поради това. Евентуална пауза на добри резултати просто не е позволена в този клуб.
Какви са разликите между българското и словенското първенство?
Сравненията са винаги неблагодарни. Но е факт, че в Словения инфраструктурата е по-добра. За сметка на това в България има повече пари. Много повече и в резултат поради финансовите възможности на клубовете, играчите, идващи от чужбина, могат да бъдат значително по-качествени, отколкото са в Словения. Това са съществените разлики.
Разбира се, няма как да подминем въпроса с Жан Карничник, който загуби мястото си в отбора, рядко получаваше шанс и бе пратен под наем в Целие. Какво се случи, има ли някаква предистория?
Това, което се случи, не е необичайно. Някои неща се обърнаха срещу него в конкурентен план. Играта на неговите съперници за титулярно място беше на по-високо ниво. Tой не е единственият, отпаднал от състава.
До каква степен следите събитията в словенския клубен футбол?
Повърхностно. Донякъде съм запознат с резултатите, но не се задълбочавам във всичко, защото нямам достатъчно време за това. Имам твърде много друга работа
Олимпия Любляна е лидер с доста пред останалите…
Предимството наистина е много голямо. Поредицата от победи, които тимът постигна в началото на първенството, е нещо изключително. Това постижение е достойно за възхищение, а в същото време отборът придоби допълнителна увереност, което го улесни да продължи. Със сигурност е вярно, че такъв голям скок е изненадващ, но според мен това не означава, че всичко вече е решено. Не мисля така, има още дълъг път, много неща могат да се случат.
За вашия Марибор есента бе изключително бурна…
Моят Марибор? Марибор си е Марибор. Това е голям клуб. Отне дълго време, за да се случат промените. Последните мачове може да са положителен сигнал, че предстоят по-добри времена. Говоря изключително през призмата на резултатите, подробностите в клуба не ги знам.
Преди да заминете в Разград, написахте история с Мура.
Приказката, която се получи в Мурска Собота в продължение на четири години и половина, дори си струва да се напише в книга. Тогава всички бяхме като едно – заедно страдахме, радвахме се, плачехме или се смеехме. Имахме възможност да надграждаме, някои от младите в тима получиха по-важни роли. Винаги съм подчертавал, че е нужна добра основа, за да може след това да се развиваш. Точно това направихме в Мура.
„Тема спорт“
