Eдин от големите герои на България от САЩ ’94 – Бончо Генчев, даде специално интервю за „The Football Methods“ по случай 25-ата годишнина от най-големия успех на националния ни отбор по футбол.
„Когато заминахме за Щатите, всички мечтаехме за първа българска победа на световно първенство. После пък взехме, че прескочихме групите. И напрежението изчезна – бяхме надхвърлили очакванията. А след това дойде и осминафиналът с Мексико. Излизаме на „Джайънтс Стейдиъм“ и какво да видим – трибуните пълни с мексикански фенове. Имаше и доста бели фланелки – оказаха се екипи на Германия. И тук-таме – българският трибагреник…“, започна той, цитиран от „Спортал“.
„Първоначално мексиканците помислиха, че имат психическо предимство, но всъщност се оказа точно обратното – очакванията към тях бяха огромни и с всяка изминала минута напрежението в техния лагер се покачваше. А ние знаехме, че няма какво да губим. Преди мача с Мексико тренирахме дузпи, но някои от хората, които изпълниха най-много на тренировка, не биха на следващия ден. При мен пък се получи тъкмо обратното – не съм и предполагал, че ще ми се наложи да бия дузпа. И когато настъпи моментът, Пената идва при мен и дори не ме пита дали искам, а ми казва: „Бончо, ти ще биеш, нали?“. Не ме пита „Можеш ли, не можеш ли?“. Така ми зададе въпроса, че нямаше как да откажа. Не можех да му отговоря: „Не, тренер, не мога“. Нямах друг избор…“, разказва първият българин, играл във Висшата лига.
„Какво е напрежението в такъв момент? Адско. Тръгваш от центъра на терена и колкото повече се приближаваш към вратата, толкова по-малка ти се струва тя. И през цялото време през главата ти препускат какви ли не мисли… Мислиш си най-вече за разни негативни неща. „Леле, само да не се подхлъзна!“. Или пък: „Ще я хване този“, или „Ще я изпусна“, или „Ще се изложа“. Преди да дойде моят ред, трима вече бяха изпуснали – двама от играчите на Мексико и Краси Балъков. Явно напрежението им беше дошло в повече. Викам си: „Дори и аз да пропусна, няма да е съвсем фатално“. Приближавам се и с Хорхе Кампос, вратарят на Мексико, започваме да си правим психотрикове. Аз поглеждам към единия ъгъл на вратата му, после към другия, после го гледам него. И след това си казвам: „Бончо, концентрирай се – първо и най-важно: трябва да уцелиш вратата. Второ, гледай да не уцелиш Кампос“. Два дни след мача с Мексико ставах на 30, само се надявах да не се подхлъзна и да се изложа преди юбилея! Засилих се и… я вкарах!“, връща се назад в годините Генчев.
„Това беше не само най-важната дузпа в живота ми, това беше най-важният футболен момент в живота ми! Направих си най-хубавия подарък за 30-ата ми годишнина. Знаех, че това е върхът в кариерата ми. След мача празнувахме и в нашия отбор имаше хора, които бяха убедени, че ще стигнем до финала. Много пъти е ставало дума за ФИФА и за френския съдия Киню, който ни закопа на полуфинала с Италия. Мисля си, че никой никога нямаше да допусне да играем финал. Щяха да ни спрат по един или друг начин – в какво ли не щяха да ни уличат и обвинят, ако се наложеше… Нищо де, нали станахме четвърти. В света!“, завърши Бончо Генчев.
