-
Треньорът на Царско село Антони Здравков гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е сред най-опитните наставници у нас и е абсолютно наясно какво е да работиш както в гранд, така и в скромен тим. Познава и двете страни на медала – борил се е и за шампионска титла, и за място в елита. Последното му предизвикателство е да продължи развитието на един от шестте столични клуба, които са в Първа лига през настоящата кампания. През месец март тази година той пое Царско село и след първите два кръга тимът е непобеден.
– Тони, здравей! Благодаря ти, че прие поканата да участваш в предаването „Код Спорт“! Пропусна ли Царско село да победи Славия?
– Да, вече минаха 12 часа от мача. Продължавам да мисля това, което видях и на терена, че играхме добре, опитахме се да затворим всички пространства на Славия, създадохме ситуации за гол пред тяхната врата, просто не можахме да отбележим. За мен това е разковничето за двубоя.
– Проблем ли е за Царско село, че не може да реализира в два поредни мача гол?
– Проблем не е, тъй като в подготовката в контролните срещи отбелязахме доста голове. Просто може би малко повече идва не бих казал напрежението, а желанието на футболистите. Според мен леко прегарят, пред гола не са толкова спокойни и това е една от причините. Не е маловажно и че има 13 нови играчи в отбора, няма пълни два месеца откакто сме заедно с всички, така че ще ни трябва още малко време за стиковане между самите футболисти.
– Къде би искал да видиш отбора на Царско село в елитната ни група?
– Реалната позиция на нашия отбор е в порядъка на шесто-десето място – така смятам. И бюджет, и организация на клуба – всичко е перфектно. Нямаме задължения, нямаме изоставания с плащанията на играчите от миналата година и от сега. Собственикът се грижи за всичко това, така че предпоставките ги имаме. Имаме база, доста опитен отбор, играчи с немалко мачове зад гърба си, така че е съвсем реално между шесто и десето място отборът да се намира в класирането в края на първенството, живот и здраве.
– Спомена опитните играчи – какво носят те?
– Спокойствие от гледна точка на това, че не се притесняват от противника, срещу когото ще играят. Не се притесняват да боравят с топката, не се притесняват как ще реагира публиката на стадиона – дали ще ги освирква или не, когато сме гости. Самоувереност до някаква степен има във всеки един от тях, че може да се справи с всеки един противник.
– Окомплектован ли е отборът на Царско село и очакваш ли до края на трансферния период нови футболисти?
– По принцип не е окомплектован. В момента сме 16 полеви играчи плюс двама юноши, не броя вратарите в това число. Ще разчитаме при всички положения след продажбата на Кордейро да вземем още един футболист.
– Замислял ли си се дали можеш без чужденци да постигнеш целта, за която спомена преди малко?
– Принципно, да, не е невъзможно. Въпросът е вече какви българи ще намериш, тъй като доста от българските футболисти малко надценяват финансовите си желания, а пък чужденците са готови да дойдат и за по-малко пари, да се докажат и оттук да излязат, както вече се случва не един или два пъти във футбола в България. Не е невъзможно, имал съм отбори, в които съм бил изцяло с български състезатели и нещата са се получавали. Да, малко по-трудно, тъй като трябва да имаш и опит. Тук имаме опитни българи, с четирима чужденци разполагаме в момента в отбора, може би ще се появи пети. Не смятам, че е толкова много.
– Не е ли малко странно, че повечето отбори изпитват финансови затруднения, но това не им пречи да привличат чужденци?
– Футболът стана бизнес. Виждате колко трудно се продават български играчи. Къде е причината? Всеки ще каже различна. Но един чужденец се продава много по-лесно, особено когато е по-млад и може би това е една от причините.
– Какво е качеството на футбола в „А“ група?
– Миналата година смятам, че за средноевропейско ниво беше на средно ниво. Имаше и много добри мачове във вътрешното първенство, имаше и слаби двубои. Но това е от ситуацията, в която се намираме като клубове всички. Не всички отбори имат подходяща база за тренировки, не всички отбори имат постоянен бюджет, стават сътресения и това се отразява. Тази година смятам, че първенството ще бъде доста оспорвано. Като качество – не знам, все още не мога да дам оценка, защото е изминал само един пълен кръг. Смятам, че нивото няма да падне от това, което беше миналата година.
– Какво ти липсва във футбола в „А“ група?
– Може би на всички треньори им липсва спокойствието. Мисля, че това е на първо място. Много е голяма въртележката, много бързо се взимат решения един треньор да си тръгне или да бъде оставен на работа не толкова, колкото е необходимо. Видяхме още в първия кръг две треньорски рокади. За мен това е неестествено и нереално.
– Защо професията треньор в България е толкова несигурна?
– Причината е, че от една страна собствениците искат бързи резултати в клубовете, а от друга страна, никой като законодателство не те пази. Примери са всички чужденци, които са били треньори в България. Когато един клуб тръгне да се разделя с тях, сме свидетели какви саги се случват, какви проблеми имат клубовете, тъй като УЕФА и ФИФА застават зад гърба им. В България българският треньор просто е подчинен на Кодекса на труда, докато чужденецът е подчинен на законите на УЕФА и ФИФА.
– Затова Петър Хубчев подписа с немския си паспорт.
– И не само той. И Краси Балъков, и други момчета, които имат паспорти от други държави и гражданство. Това е една от основните причини да подписват договорите си с тези паспорти, защото когато вече те пази УЕФА или ФИФА, държавата и клубът реагират по различен начин.
– Как се работи със собственика на Царско село Стойне Манолов? Той изисква много от хората под него…
– Принципно, да. Човек, който е организирал този клуб, създал е този клуб с идеята да развива детско-юношески футбол и оттам вече мъжки. И вече трето първенство е в българската Висша лига.
– Опитвали ли са се президенти, с които си работил, да ти се налагат?
– Да се налагат, не, но е имало случаи, в които примерно през трети човек да чуеш какво мисли еди-кой си собственик. Но не директно и конкретно.
– Защо в много случаи президентите предпочитат да залагат на чужди треньори, вместо да дадат шанс на българските специалисти, които не са малко?
– Аз смятам, че нивото на българския треньор, особено тези, които в момента работят в „А“ група, а и хора, които в момента нямат отбор, има 20-25 човека, които си разбират от работата и знаят как се работи. Показано е това нещо и в европейски турнири, и във вътрешното първенство. Винаги, когато един отбор трябва да се спаси или има криза, не се наема чужденец, а българин. Чужди треньори минаха не малки имена през България и почти никой от тях не успя да направи нещо голямо.
– А защо според теб? Кое им пречи?
– Средата на първо място, а на второ място е манталитетът. Имам предвид не този на футболистите или на собствениците, а манталитетът на хората отстрани. Много неща ги дразнят, много неща не ги приемат, не са нормални и реални за тях. Винаги съм се опитвал да кажа на треньор чужденец, с който съм контактувал и съм имал нормални взаимоотношения, че сме все пак на Балканите и тук е малко по-различно.
– Отборите-участници в европейските клубни турнири изиграха реваншите си – какво ти направи впечатление в тези двубои?
– Видя се, че и трите отбора, които продължиха, срещнаха трудности. Не им беше толкова лесно да продължат. И ЦСКА, и Локомотив, и Лудогорец включително изиграха нелоши мачове, но се видя, че не е толкова лесно. Имаше ситуации, в които се видя, че им е трудно. И на Локомотив (Пловдив), и на ЦСКА в тези два двубоя, които спечелиха, се видя, че мачовете са много равностойни и продължиха чак след дузпи. Така че това, което правят хората извън България – опитват се да градят, да надграждат, да работят да вдигнат нивото, ние още живеем малко на стари лаври. Според мен това е сериозен проблем. Хората си мислят, че това което беше в България – да срещне един отбор от по-малка държава и да го бие с 4-5 гола в първия мач, а вторият да бъде протоколен, вече не е така.
Антони Здравков
– Да поговорим малко за родния ти клуб Левски – очаквал ли си съставът да изпадне в подобна финансова криза?
– Определено не. Не съм си го и помислял честно казано. В годините, в които съм работел в Левски, е имало сътресения, но не до такава степен. Винаги се е реагирало адекватно. В случая не знам защо нещата стигнаха дотук и по какъв конкретно начин, не мога да дам обяснение. Ако не беше публиката на Левски, мисля, че този клуб, т.нар. наш, любим и роден отбор Левски, за съжаление щеше да остане един спомен. Така че Левски трябва само да благодарят на публиката си, защото за мен тя беше основният двигател, който спаси отбора да не фалира и да го има още.
– Три пъти беше част от треньорското ръководство на „сините“ – два пъти като старши треньор и веднъж като асистент. С какво се сблъска тогава?
– Когато станахме шампиони през 2008/2009, бях помощник и следващите два пъти, особено 2013/2014 имаше идентични ситуации с криза на играта, която бе преодоляна и финансова нестабилност, но кратка. Тогава Тодор Батков смятам, че направи много неща, за да спаси отбора, да не се случват неща, които не трябваше да се случват и смятам, че тогава имаше футболисти, които бяха на добро ниво за българските стандарти.
– Добре, обаче публиката на Левски не беше доволна от Тодор Батков. Спомняме си какво скандираха на стадиона.
– Да, така е, имаше такива моменти. И плакати, и какво ли още не, но се видя, че явно при него е било по-добре, отколкото в последствие. Като изключим може би периода, когато Васил Божков беше мажоритарен собственик на Левски. Може би тогава беше малко по-различно, но през всичкото останало време се видя, че Тодор Батков е ръководел клуба добре.
– Според теб ще оцелее ли Левски и ще успее ли Наско Сираков да извади от блатото „синия“ клуб?
– За мен трябва да се направи една програма за развитие, програма за оцеляване. Да не се избързва отборът да се втурва напред, а да се стабилизира финансово. С помощта на хора, които обичат Левски, смятам, че Левски ще оцелее. Когато Наско е поел отговорността да бъде собственик на клуба, предполагам, че е имал идеи и планове за развитие на клуба. Дано има времето и най-вече хората около него, които да му помогнат, защото ще бъде доста неприятно, ако Левски изчезне от картата по начина, по който се говори. Да фалира или да си смени името няма да бъде приятно на никой. Аз смятам, че Наско през годините и като футболист, и като ръководител е показал, че има хъс и злобата да се справи с трудностите.
– Как ти се видя постановката с „инвеститора“ Джоузеф Диксън? За съжаление Левски не можа да се докосне до тези 250 млн. долара.
– Много е лесно да се говори, когато нещата не се случиха. Имаше една еуфория, че се случва нещо солидно, голямо, истинско, значимо. Не съм бил от първия момент скептик, че тук няма да се случат нещата. Напротив! Когато прочетох за първи път какво искат да се направи хората, които ще дойдат и т.н., единственото което ме стресира е сумата, която обявиха за инвестиция. Много сериозни пари на фона на България и това ми се видя нереално. Всичко останало в последствие се видя, че е неосъществимо.
– Какво е мнението ти за Живко Миланов? Ще издържи ли на напрежението, ще успее ли да мотивира футболистите, които не винаги са склонни на компромиси?
– Живко го познавам добре. Доста амбициозен и като футболист, доказан боец на терена. Израснал е на „Герена“, левскар е. Смятам, че няма да има проблем да мотивира футболистите. Въпреки всички проблеми в клуба, в подготвителния период се опитваше да тренира отбора, да ги държи изкъсо. Да, загубиха от Славия, но се видя добра мотивация. Имаше момент, в който Левски превъзхождаше и не трябваше да загуби мача. Липсва му треньорски опит определено, нещо нормално, от съвсем скоро е в треньорската професия. Но смятам, че с помощта на Сираков и хората около него, би трябвало да се справи, тъй като в момента той е най-уязвим. Ако си помисли, че всичко свършва, това няма да е добре за отбора. От това, което чета и виждам от интервютата му е доста амбициран да си свърши работата. Да, на всички е ясно, че ако ситуацията е друга, Левски ще покани треньор, който да развива футболистите, да гони успехи. Но аз на Живко определено му симпатизирам, защото въпреки всичко се опитва да работи на 100%.
– Знаеш ли кое е хубавото в момента – Левски залага най-накрая на юноши на клуба? Нещо, което до преди това не се случваше.
– Случваше се епизодично. И аз бях упрекван години назад за налагането на Вутов, Боби и Ради Цоневи, Мики Орачев, Илия Димитров, Гошо Ангелов, които в момента са реално момчета, които играят в „А“ група. Просто искат бързи успехи. Може би в момента и ситуацията е такава, че младите футболисти в Левски са необходими. Все имат сърцето да играят за Левски, да се ограничат до някаква степен. Но пък от друга страна, това което ми прави впечатление е, че тези момчета приемат това за даденост. Хубаво, то е даденост, но се пребори и продължи да бъдеш играча, който ще искат да остане в отбора. Да не търсят друг след шест месеца или една година на твоето място.
– Тони, ти си работил и като селекционер на младежкия национален отбор. Кой е най-големият проблем при подрастващите, при тези, от които очакваме футболът ни да се отлепи от дъното?
– Аз работих с две поколения, родени от 1994 до 1998 г. Смятам, че там има качествени момчета. Вижда се, че някои от тях са и в националния отбор на България. Има развитие, но за мен липсата на опит преди да стигнеш до мъжкия футбол е значим. Особено в ситуациите, в които тези момчета трябва да трупат мачове в „А“ група или на малко по-ниско ниво в „Б“ група. Но за да стигнеш до младежкия национален отбор и оттам в мъжкия, трябва да си направил мачове в родната Висша лига. Тогава имаше едно правило задължително един футболист до 21 години да играе 45 минути, което беше много сполучливо.
– Но някои отбори ги сменяха до 12-ата минута.
– Да, имаше и такива инциденти, но в повечето случаи играеха. Всички тези момчета вдигнаха и нивото. Малко след това махнахме това правило. За сметка на това в Румъния сложиха двама души. Видяхме и юношите, и младежите, и националния отбор на Румъния. Тези момчета вече влязоха вътре, а разликата в израстването и в развитието беше драстична.
– Не е ли голяма пропастта между националния ни отбор и съставите, които наблюдавахме на Евро 2020?
– Реално е да я има тази пропаст. Не бих казал, че е толкова голяма от гледна точка тактически и физически, а по-скоро имаме технически проблем. Спиране и подаване на топката, игра на скорост, игра с по-голяма динамика, по-голяма агресия. Това определено се вижда, че липсва, когато се изправим срещу по-сериозните отбори. За мен проблемът е, че нашите водещи футболисти в националния отбор не играят в топ първенствата на Европа. Това дава самочувствие и класа. Когато имаш четири или пет такива играчи в отбора и обединят около себе си другите, дават криле. В последно време е модерно да се говори, че „този футболист е такъв, онзи е инакъв“… Аз гледам олимпиадата и баскетболния отбор на Словения. С две-три суперзвезди и осем души от местното първенство или тук-там някъде по чужбина, които са ентусиазирани покрай звездите, правят страхотни мачове.
– Но Лука Дончич показва класа и в НБА.
– Така е, факт, но все пак покрай него растат другите.
– Има ли достатъчно добри специалисти, които да работят с децата в детско-юношеските школи?
– Смятам, че има, но и мотивацията им не е толкова голяма. Може би като изключим няколко школи, където заплащането е горе-долу прилично, във всички останали школи заплатите, които получават тези хора по никакъв начин не ги мотивират. Просто преживяват. Масовостта е хубаво нещо, но оттам трябва да излиза и качество. Мисля, че масовият спорт, както беше навремето, имаше един лозунг и девиз, че масовият спорт води до високо спортно майсторство, а в случая това липсва.
– Задават се избори за президент на БФС – ще има ли битка или отново ще видим познат победител в лицето на Борислав Михайлов?
– При всички положения се очертава някакъв дуел от това, което виждаме от Бербатов като действия и от екипа му най-вече. Комуникират хората, разговарят, но все още официално не се е кандидатирал. Когато се кандидатира, ще ми бъде много интересно не само от него, а от всеки един кандидат да се чуе какво ще направи, а не какво иска да направи. Аз мисля, че това е решаващото. Аз поемам ангажимента, че ще направя това, това и това за българския футбол! Ако аз обещая, че ще направя това, ама ако стане онова или ще изчакаме момента да видим как ще се случат нещата… Една програма просто да се изложи и да не се свърши работа по нея… Това, което мога да кажа за Боби Михайлов, защото съм работил с него и като колеги футболисти и след това аз като треньор, а той като началник на Футболния съюз, мисля, че от програмата си за тези години, за които отговорността е изцяло негова за развитието на Футболния съюз и оттам развитието на българския футбол до някаква степен, това което е обещал, го е направил. Това, което е искал да направи, го е направил. Няма национален отбор било женски, било юношески или девически, който да не му е подсигурен лагер, екипировка, да не са осигурени средствата за всички тези неща. А отделно се правят толкова много програми, които клубовете могат да използват, ако желаят. Последното, което си спомням е програмата с платформата на Аякс, при която всеки един треньор може да влезе вътре, за детско-юношески футбол говоря, да я използва. Мисля, че доста малко треньори я използваха или продължават да я използват малко треньори. Имаше концепция за развитие на българския футбол. Доста неща направи, изключвам прословутата база в „Бояна“, която е едно бижу. Такива хора трябва да има във футбола!
– От каква промяна се нуждае най-популярният спорт у нас?
– Според мен промяната е тръгнала. От детско-юношеския футбол вече виждаме, че два или три набора при юношеските национални отбори до 19 г. играят стабилно в европейските мачове. Може да не постигат големи успехи – отиват на европейско и там приключва всичко, но това е една крачка напред. Ако това нещо продължи, смятам че промяната тук до 3-4 години ще я има.
– Има ли светлина в тунела за българския футбол, но не тази от идващия влак насреща?
– Да! Ние трябва да си прокараме пътя, ние трябва да си осветим пътя, за да ни бъде сладко и добре. Аз лично винаги съм бил оптимист за спорта като цяло, тъй като и спортът ни е в един упадък като футбола. Само индивидуални проблясъци, няма ги големите успехи, които ги имаше в България до преди няколко години назад. Проблемът е не само работата, проблемът е и организационен, и на държавата, проблемът е отвсякъде. Всички трябва така да направят, че спортът да бъде нещо, което да носи радост на хората, не само футболът.
