-
Петър Жабов е роден на 7 декември 1973 г. Юноша е на „Черноморец“ (Бургас). Играл е още в ЦСКА и „Нафтекс“. В „А“ група има 195 мача и 37 гола. Бивш юношески и младежки национал национал. Шампион на България (1997 г.). Носител на Купата на България (1997 г.). В продължение на дълги години играе в Италия: в „Козенца“, „Лучезе“, „Чезена“, „Таранто“, „Пистоезе“, „Нардо“ и „Леко.“ Бившият капитан на младежкия национален отбор говори пред колегите от Vitoshanews.com.
– Г-н Жабов, с какво са занимавате сега? Близо ли сте до футбола?
– Да, все още съм близо. Кръвта вода не става (смее се). Занимавам се и със семейния бизнес – управлявам хотел „Соле“ в Приморско, заедно с моята съпруга Даниела. В града има три детски отбора и аз съм треньор. Клубът се спонсорира изцяло от общината, за което сме им благодарни, знаем, че без спонсори е трудно да има футбол и спорт като цяло в днешните реалности.
– Следите ли българското първенство?
– Не мога да кажа, че следя развоя на шампионата в детайли, но – да, гледам мачове. Особен инетерес проявявам към любимия ЦСКА. Жалко, че родният ми „Черноморец“ е с незавидна съдба в момента – намира се в Трета лига.
– Защо се стигна до упадъка на „Черноморец“?
– Признавам, че ме боли от състоянието на клуба. Когато израствах именно това беше Отбора на града. С течение на годините „Нефтохимик“ го измести. Вижте, много неща в България се промениха, а футболът не прави изключение. Живеем в бурни времена и ако не успееш да се адаптираш, животът просто не прощава и те изхвърля. Сега „Черноморец“ е далеч от истината, но аз се надявам, че пак ще успее да се изкачи до Първа лига, където – убеден съм, е мястото му. А защо се стигна до упадъка…Не съм точният човек, който да ви отговори на този въпрос.
– С кого от някогашните си съотборници от славните времена на стадион „Девети септември“ поддържате връзка?
– Най-вече с Радостин Кишишев. С други момчета също се чувам, но по-рядко. Радо сега е шеф на УС на ФК. Желая му успех. Трудно ще е, но ще се справи.
– Търсят ли ви за съвети?
– (Смее се). Съвети много хора у нас дават. 7 милиона души сме българи, може би 7 милиона разбират от футбол и политика. Не искам да се правя на всезнайко и не давам непотърсени съвети. Най-добре е да помогнат хора, които могат да го сторят финансово, а не толкова със съвети.
– „Черноморец“ все пак е клуб със над 101-годишна история…
– Да, прав сте. Миналата 2019 г. чествахме вековен юбилей. Беше прекрасна инициатива, събраха се няколко поколения играчи, треньори, дейци…Приятно беше.
– „Нефтохимик“ също закъса. Играе едва ли не ролята на „асансьор“ между дивизиите…
– Така е. Положението там не е много „розово“ и не се знае какво ще стане с тях. За жалост бургаският футбол е зле, няма какво да се лъжем. Проблемите са много и ако тръгнем да ги изброяваме, няма да ни стигне цял ден. Жалко за бургазлии, защото не е нормално град, футболен град, дал толкова елитни футболисти за националните отбори, да няма в момента нито един отбор в Първа лига. Без помощ от държавата нещата няма как да се оправят. Моделът „бащица“, както наричат практиката един човек да издържа ФК, не е успешен. Според мен изцяло държавата трябва да се заеме с голяма част от финансирането на ФК.
– Как започнахте вие с футбола?
– Моите родители, Бог да ги прости, и двамата починаха, винаги са ме подкрепяли във всяко едно мое действие. Баща ми беше голям запалянко. Цесекар…Заигравайки в ЦСКА, изпълних една негова и моя мечта. Ще бъда много щастлив, ако един ден синовете ми заиграят с червената фланелка и задминат това, което аз съм направил (вълнува се).
– Баща видя ли ви, когато дебютирахте за ЦСКА?
– Да. И си спомням, че беше адски развълнувам. Татко, Димитър се казваше и беше шофьор в градския транспорт на Бургас, не е споделял много неща с мен. Но хора са ми казвали, че е слушал мачовете ми по радиото. Спирал е автобуса, за да изслуша атаката…(вълнува се). С една дума – за фена, особено пък за баща на футболист, това сигурно е нещо върховно като изживяване. Синът ти да играе за любимия ти отбор…Уникално!
Майка ми Латинка работеше в месокомбинат. Моите родители даваха мило и драго да не ми липсва нищо. Едно дете съм, нямам брат или сестричка…Благодарение на майка ми завърших висше образование в НСА, искаше да ме види като вишист…Всичко, което ми е казвала и правило, впоследствие се е оказвало за добро в моя живот. За което съм й много благодарен.
– Кой ви заведе за първи път на стадиона?
– Баща ми. Бях ученик в трети клас. Татко ме записа да тренирам в „Черноморец“. Стадион „Девети септември“, базата в „Акациите“. Бяхме доста голяма група – 90 деца, все набор 1973! Поради липса на подходящ терен за тренировки, ни разделиха на 2 х 45. Заниманията се водеха на половин терен. Ако топката ти я докоснеш 1-2 пъти, пак е добре (смее се). Странно беше, че в онези времена и лоши условия, се раждаха нелоши футболисти.
– Кой беше първият ви треньор?
– Димитър Михайлов. После работих дълги години – поне 6-7, със Стоян Терзиев. Най-много научих за футбола и живота от него. Бате Стоян ни учеше преди всичко да бъдем ХОРА. Футболният живот е кратък, така ни казваше, по-добре човек да е подготвен за живота, който идва след това. Натрупах доста опит от Терзиев. Той не беше строг, не ни е биел, обаче постригванията бяха редовни (смее се). Това беше един вид наказание. Сега е невъзможно да острижеш даден твой кадър поради някакво пргрешение. Не зная как детето би реагирало, но от страна на родителите реакцията би била лоша. В момента именно родителите са един от големите проблеми на детско-юношеския футбол. Месят се за всяко нещо и имат претенции за щяло и нещяло. Те свалят треньори, назначават треньори, нещо немислимо…Тези родители си имат своите професии, но тя не е футболист или треньор. А имат иначе претенции да са такива, за жалост.
– От вашия набор 1973 доста момчета се наложиха в професионалния футбол…
– Да, като Страти Илиев, Васко Банов, Николай Възелов, имаше и малко по-големи: Владо Муравов, Росен Петров, Илиян Банев, Мишо Ганев, Нено Ненов…Радо Кишишев и година по-малък от мен. Със старшата възраст станахме трети на републиканско първенство. Отпаднахме на полуфиналите от ЦСКА – 0:0 в София и 1:1 в Бургас. За съперника играха Ивайло Иларионов, Мартин Зафиров, Мартин Горанов, Викторио Павлов…На финала на стадион „Васил Левски“ „армейците“ паднаха от „Левски“.
– Спомняте ли си дебюта в „А“ група под ръководството на треньора Тотко Дремсизов, помощник – Ивайло Коцев, през сезон 1989-1990? Записвате 7 мача…
– Дебютирах малък. Доколкото си спомням беше срещу „Левски“ (1:1, 3 март 1990 – б.а.). Влязох след почивката, играх цялото второ полувреме. Получи се хубав мач. За жалост пропуснах възможността да се разпиша срещу „сините“ към края на срещата. Щеше да бъде прекрасен завършек на този дебют. Имах удоволствието да играя редом до големи футболисти като Владо Стоянов, Симеон Чилибонов, Диян Петков, Любо Шейтанов, Краси Костов, Миро Кралев, Иван Йочев…Не съм имал никакви проблеми с тях. Приеха ни добре нас, по-малките.
Йерархията по мое време се спазваше. Бяхме научени на уважение към по-големите от теб футболисти, имаше какво да научим. Бях „бебето“ на отбора – едва 16-годишен хлапак. Следващият по възраст беше 8 г. по-голям от мен. Така че трябваше да се съобразявам с всичко, а аз не бях проблемен като характер. Спазвайки правилата, нямаше как да имам проблеми с по-възрастните играчи и много научих от тях. Беше добра школа.
– През следващото първенство в „А“ група взимате участие в 20 срещи и вкарвате 2 гола. Спомняте ли си първото попадение в елита за „Черноморец“?
– Да, разбира се. Бихме „Пирин“ в Бургас с 2:1 (6-и кръг, 15 септември 1990 г. – б.а.). Вкарах първия гол. На гостите им пазеше Миро Митев. Помня и ситуацията – пас от дълбочина към Владо Стоянов, играехме заедно двамата отпред, той като основен център-нападател, аз трябваше да се движа покрай него и да използвам пространствата, които той отваряше. Беше малко по-статичен, но пък за сметка на това притежаваше блестяща техника и умееше да освобождава „коридори“ в притивниковата защита. Един лош пас към него се оказа перфектен за мен. Излязох сам срещу Митев, финтирах го, и с дсния крак, на празна врата, я вкарах – 1:0 за нас! След победата бях най-щастливият в съблекалнята (смее се).
Задължително трябваше да се почерпи отбора за дебют и гол – я с торта, я с нещо безалкохолно, примерно с каса швепс… Шегувахме се помежду си. Имаше такива традиции, жалко че вече ги няма. Тогава беше благодарение на по-старите футболисти. Сега липсва уважение не само към играчи, а като цяло, като общество. Лека-полека деградираме, това поне е моето лично мнение.
– Дидо Петков ли беше най-големият майтапчия във вашата съблекалня?
– Не, №1 в майтапите беше Николай Русев – Джангъра. Голям футболист, голяяям! Той и Шейтанов поддържаха настроението в отбора.
– Погаждаха ли номера на младоците?
– Е, имаше и такива моменти (смее се). Като се ходеше на лагер, се разделяхме на „млади“ и „стари“ и играехме „двустранки“. Ние за да бием, не знам какво трябваше да сторим…Така или иначе, почти никога не побеждавахме. Но си спомням един конкретен случай. Паднахме 2:3 от „дъртите“, ама водехме с 2:1 само 5 минути преди края. Но естествено мачът се игра, докато те победят. И на обяда после – тях ги няма, само юношките сме в ресторанта.
След десетина минути ги гледаме – идват всички превързани, кой ръка, кой крак, кой омотал лицето си…Чудим се какво се случва. А те: „Ей, и така да играем, пак ще ви бием.“ (смее се). Хубави времена бяха. Весело настроение, шеги…Дано и сега да ги има тези неща по отборите, но се съмнявам. С навлизането на толкова чужденци нещата и като традиции не са същите.
– Какво научихте от Тотко Дремсизов?
– О, на много неща ме научи. В „Черноморец“ ми беше треньор цели 5 г. Интелигентен човек, който се стремеше да говори с футболистите, без да налага своето мнение. Имаше свой подход, разчиташе на интелигентността на играча. Не беше привърженик на крясъци, наказания и разни други работи. Успяваше да стигне до човека, което беше най-важно за мен лично поне. Дремсизов към всеки имаше индивидуален подход, което му помагаше.
– А от Владо Стоянов какво научихте?
– От него всеки можеше да научи много. Играта на Владо беше образец за център-нападател. Движението, поемането, удар с глава, лидерството му по време на мач…той нямаше слабо място. Не се криеше в тежки моменти, излизаше на преден план. На много неща ме научи. Вечно ще му бъда благодарен, Бог да го прости и него…Един голям футболист…За жалост си отиде твърде рано. Можеше да даде още много на футбола в България.
