-
Марио Вълков е част от едно от най-великите поколения на ЦСКА. Той носи екипа на армейците в периода 1978-1982 година. През 2004-та заминава за Лондон, където живее и до сега. Преди няколко дни той се прибра за кратко в България, защото стана дядо за втори път. Синът му Красен се сдоби с втора дъщеря – Калина. Марио Вълков се съгласи да говори пред „Тема Спорт“.
Г-н Вълков, вече 17 години сте в Лондон. С какво се занимавате там?
– Да, заминах през 2004-та. Преди това в България бях треньор в родния си клуб Миньор Перник, в Металург също, но нямаше пари в тази работа. С 300 лева трудно се живее. И тогава един приятел ми уреди виза и заминах. Сменил съм много работи, а от 6 години карам такси към „Юбер“. Доволен съм. Ходя на мачове. Бил съм на всички стадиони. Ходихме дори на Чарлтън, за да гледаме Кишишев. Заради големия ми син – Красен и на Арсенал сме били, макар че не мога да ги понасям. Аз съм голям фен на Челси. Едно време бях от Ливърпул, но откакто Абрамович купи сините, а и живея много близо до „Стамфорд Бридж“, та се запалих по тях. Преживявам мачовете им. Онзи ден срещу Брентфорд толкова съм треперил, че два пъти ходих да се къпя.
Преди няколко дни Божидар Искренов разкри в интервю за „Тема Спорт“, че също кара такси, но в Щатите, и дори бил готов да замести Робърт Де Ниро във филма „Шофьор на такси“…
– (Смее се.) Гиби може само куфарите да ми носи и да ми диша прахта. Аз проверих наскоро, че за тези 6 години имам 17 хиляди качвания в колата. Над 1500 пъти съм правил курсове само до летища. А като се има предвид, че със завършването на гимназията съм взел книжка и първо карах една жигула, не може да ме стигне на изминати километри, но той е левскар, а те са вечно втори.
Имате ли някакви любопитни случки с таксито…
– О, да. Редовен клиент ми е бившият национален вратар на Германия Йенс Леман. Често возя Трой Дийни (б.р. – дългогодишен капитан на Уотфорд, а в момента играе в Бирмингам), но най-запомнящата се случка е с един „болен“ фен на Манчестър Юнайтед. Заговорихме се и му казах, че съм играл заедно с бащата на Димитър Бербатов – Иван. Той буквално полудя. Даде ми страхотен бакшиш, но след това се е обадил и във ВВС Лондон и им разказал за мен, а те дойдоха да правят материал.
Вие сте част от един славен отбор на ЦСКА…
– Какво говориш? Бях на 18 години, когато отидох на „Армията“, а в съблекалнята „Българския Бекенбауер“ – Божил Колев, Цоньо Василев, Иван Зафиров, Иван Методиев, Кольо Христов, Даната Филипов, Джевизов, Йончев, Джеки… Направо онемях. Бях най-малък от всички, а с такива звезди трудно хващаш ръка на терена. За 4 години изиграх около 70 мача, но всичките са все още пред очите ми. Бяхме уникален отбор. Майкъла беше оперирал и двата менискуса, но се беше възстановил и как ги сечеше. Имахме уникални халфове – Пламен Марков, Жоро Славков, Ружди Керимов…
А как се стигна до преминаването ви на „Армията“?
– Бях на 17 години и играех в Миньор, а Васил Романов, който също е перничанин и голям футболист на ЦСКА, ми каза: „Ей, харесали са те нашите. Следят те, така че – стягай се“. За съжаление, ми счупиха крака на едно гостуване в Русе и трябваше да се забавя с преминаването в ЦСКА. На следващото лято стана чак, но трябваше да влизам в казармата. Отидох за една седмица, колкото да дам клетва и да стрелям веднъж. Там в моята рота бяха всички борци, които след това станаха сериозни бизнесмени. Илия Павлов беше, Наско Комшев… И след като мина клетвата, аз си събирам багажа, а те ме питат: „Къде бе?“. Викам им: „Ей, аз отивам да играя в ЦСКА“. И това бяха 4 страхотни години. Няма да забравя – ставаме шампиони на „Васил Левски“, а нашите фенове ни носеха на ръце до „Армията“. Тези 500 метра не стъпвахме на земята. Тогава влизаха генералите при нас. И Добри Джуров, и Георги Христов, за да ни поздравят и да ни наградят. Когато отстранихме Ливърпул, станахме и за трети път шампиони, та ни направиха капитани. Аз с една седмица в казармата станах капитан (смее се). Дадоха ни по 160 лева премия и от завода във Велико Търново ни подариха по един телевизор „София 31“.
Връщате ли се назад към мачовете с Нотингам, Ливърпул…
– Да, разбира се. За мен обаче най-великият мач беше гостуването в Сан Себастиан на Реал Сосиедад. Джони Велинов тогава ги уби. Пожелавам на всеки да изгледа този двубой и да види какво направи този човек. Иначе и до ден-днешен помня мачовете с Нотингам. Европейски шампиони. С Брайън Клъф треньор, на вратата Питър Шилтън… Имаше един Вивиън Андерсън – много бърз. Пускаше топката и заобикаляше противника през пистата. Излизаше от терена, надбягваше го и продължаваше, но и в двата мача ги победихме. Аз играх само в първите мачове с Ливърпул. Биха ни 5:1 в Англия. Паро Никодимов ме пуска 15 минути преди края на мястото на Керимов при 4:1 и ми казва: „Влизай и ги смачквай“ (смее се). Те бяха велик отбор – Кени Далглиш, Клемънс, Сами Лий, Алън Хансен… Греъм Сунес беше дефанзивен халф, а ни вкара 3 гола. Шут, Джони Велинов вика: „Аут“, а тя вътре (смее се). Върнах им го на англичаните с младежите. Бихме ги 3:0 в Перник и им вкарах един гол. На следващата година оперирах менискус и не можах да играя. Бях на трибуните, когато Стойчо Младенов им вкара двата гола.
В какви отношения сте с него?
– Перфектни. Ние винаги сме били много близки. В ЦСКА ми даваше колата си, за да си ходя до Перник да виждам гаджето. После в Португалия често са ми идвали на гости и той, и Ради Здравков, и Илия Войнов от Враца, и Кольо Спасов (Бог да го прости). Наскоро дори бях в къщата на майка ми и подреждахме нещо и намерих една сватбена кърпичка с надпис „Стойчо и Дарина“ – от сватбата на Младенов. Снимах я и му я пратих. Стана му хубаво. Иначе често му пиша. И аз му викам „Тройчо“. Той си го заслужи и сега след мача с Виктория Пилзен.
Харесва ли ви ЦСКА под негово ръководство?
– ЦСКА винаги ми е харесвал, когато Стойчо е бил треньор. Още когато с онова португалче Брито станахме шампиони на „Герена“. И сега вдигна отбора, но му трябва материал. Нека през зимата си доведе нужните футболисти, да си направи подготовка и вярвам, че можем да станем шампиони. Той е много силен мотиватор. И нормално. Застава пред футболистите и казва: „Eй, аз съм отстранявал Ливърпул“.
Завършвате кариерата си там, където започвате?
-Да, върнах се в Миньор и исках да им помогна да се спасят. За 10 мача вкарах 12 гола, но не беше достатъчно. Изпаднахме, а аз казах „край“. И сега обаче продължавам да следя какво се случва в родния ми клуб. Често се чувам с Велизар Димитров. Той върши чудесна работа. Ицо Янев също. Там са синовете на моя добър приятел Юри Васев – Андреас и Божидар. Вярвам, че Миньор скоро ще бъде част от елита, но им трябват още добри играчи.
Можехте ли да постигнете повече в кариерата си?
– Не знам. Аз бях най-малкият в един велик отбор на ЦСКА. Националният отбор тогава беше 9 от ЦСКА и двама други. За мен бе чест да съм част от това съзвездие. Трудно се излизаше в чужбина. Мен ме харесаха Уигън и Блекбърн, но в крайна сметка не се получи и поиграх малко в ирландския Корк Сити и в един португалски втородивизионен отбор от областта Алгарве. След това Илия Войнов ми помогна да си намеря друг отбор в Португалия, но трансферният прозорец беше затворил и се прибрах, защото тъкмо се бе родил малкият ми син Ерик.
За финал ще попитам и за срещата ти с един друг Марио…
– Това е един от най-сантименталните ми моменти. През 1978-а, няколко месеца след като бях пристигнал в ЦСКА и играем с Валенсия. Треньор ни беше Никола Ковачев и ме пуска десет минути преди края, а тогава Мичмана (Бог да го прости) казва по телевизията: „И ето сега ще видим Марио, но не Кемпес, а Вълков“. Цялата гимназия от Перник беше на стадиона да ме гледа. Победихме с 2:1, а аржентинецът пропусна дузпа.
