Днес един позабравен футболист навършва 50 години. Става въпрос за сръбския нападател Зоран Янкович, роден на 8 февруари 1974 г. в Инджия. През 2000 година той преминава от Войводина Нови Сад в Литекс и оставя сериозна диря в българския футбол. Силните му изяви с ловчанлии му носят български паспорт и място в националния ни отбор. Част е от тима, класирал се и участвал на Евро 2004 в Португалия. За всичко това нападателят с голямо сърце Зоран Янкович говори в интервю за „Тема спорт“.
Г-н Янкович, къде ви намираме и с какво се занимавате в момента?
– В Китай съм. Тук се чувствам превъзходно, тук ми е най-добре. Треньор съм. През миналата година постигнах добър резултат – вкарах в елита Киндао Уест Коуст. Завършихме на второ място и спечелихме промоция. Но не се разбрах с ръководството за новия сезон и прекратихме отношенията си. Мислех, че ще ми е лесно да си намеря нов отбор, но се оказа, че не е точно така. Затова в момента съм без работа, изчаквам варианти, предложения, за да продължа с кариерата си на наставник. Такъв е треньорският занаят – съдба. Нещата не са така лесни, както за футболистите. Сега си давам сметка колко голяма е разликата от това да си играч и треньор и че първото е много по-лесно и приятно. Между другото Ясен Петров пое другия отбор на град Киндао – Киндао Хаиниу. Виждахме се. Той също е в елита, ще има дерби. Пожелавам му успех.
Твърдо ли сте решили да останете в Китай?
– Засега да. Познавам отлично манталитета на хората, футбола в Китай. Лесно ми е да работя с китайците. Тук ме уважават, ценят ме. Май вече съм повече китаец, отколкото сърбин и българин (смее се).
Как се чувствате на 50 години?
– Досега се усещах супер, но сега вече на 50… ще ми е малко неудобно (смее се). Минавам на друго ниво в живота. Времето лети бързо. Като се замисля, че от периода, когато дойдох да играя в България, досега са минали близо 24 години, а сякаш е един миг.
Доволен ли сте от това как се стече кариерата ви?
– И да не съм, не мога да върна времето назад (смее се). Когато дойдох в България през 2000 година, Литекс беше трети по сила след Левски и ЦСКА. Нещата се развиха много динамично за мен тогава. Бързо се наложих в Литекс, после взех българския паспорт, след това Пламен Марков ме направи национал, класирахме се за Евро 2004, играхме на европейско първенство, направих име в Китай. Така че как да не съм доволен. Това са спомени за цял живот. Когато хората те харесват и уважават и ти отвръщаш със същото. Така е и сега в Китай. Хората ценяха това, което правех. Мисля, че съм се представял на ниво, не съм се посрамил.
Имахте ли и други варианти в България, освен Литекс, навремето?
– Можеше да премина и в Левски тогава. Те също ми пратиха оферта. Чорни ми даваше много повече пари, отколкото в Ловеч, а и Левски беше много по-силен по онова време. Но парите не са всичко в този живот. На Литекс бях дал честна дума, защото те първи ме потърсиха. Бяха идвали дори да ме гледат няколко пъти на живо във Войводина Нови Сад. Сърбинът Чедомир Джоинджевич беше начело на Литекс. Той беше много настоятелен и беше казал доста хубави думи на Гриша Ганчев за мен. Бях му обещал, че ако дойда в България, ще играя в Ловеч. Люпко Петрович пък беше начело на Левски и също много държеше да ме има. Добри времена бяха тогава за българския футбол…
Ние оттогава не сме се класирали на голям форум, от онова европейско първенство в Португалия.
– Тогава беше различно. Всеки отбор в България имаше по няколко топфутболиста. Беше страшно. В Литекс имахме страхотен отбор с 5-6 много класни състезатели, като всеки от тях сега можеше да е капитан на националния отбор. А сега направиш 2-3 добри мача и ставаш национал и отиваш да играеш в Европа. Това е разликата в тези 22-23 години. Аз пробих в националния отбор на България с футболисти като Бербатов, Стилян Петров, Мартин Петров, Ивайло Петков, Георги Пеев, Мариян Христов, Светослав Тодоров, Здравко Здравков, да не изпусна някой… Всеки от тях беше голяма класа и играеше като титуляр за отбора си в Европа, и то в топпървенствата – Англия, Испания, Германия, Украйна, Турция.
Какво се обърка за този близо четвърт век в българския футбол?
– Тогава се привличаха по-класни чужденци. Сега не се залага на качеството, а на количеството. Тогава, ако даденият чужденец не е толкова добър, че да е сред титулярните 11, той не ти трябваше, защото в отборите си имаше много качествени български момчета. Но с Европейския съюз се промениха доста неща. Сега в България гледам, че има цели отбори с чужденци, това не е нормално.
Да, но вие успяхте да спечелите доверието на Пламен Марков?
– След резила с Чехия в Прага атмосферата не беше много добра в националния отбор. Но Пламен Марков се показа като отличен селекционер. Човек, когото безкрайно много уважавам. И не за това, че ме е извикал в националния отбор, а за това, което постигна. Отношението, което той имаше към футболистите, беше уникално. Това е истинското мениджърство. Знаеше как да избере точните изпълнители, какво да им каже, как да ги подреди на терена. Да направи отбор. Отношението беше ключът. Все пак в тима имаше наистина звезди – Бербатов, Стилян Петров, Мартин Петров, Мариян Христов, Георги Пеев. И ти трябва всички да ги свържеш в един състав, който да работи за една цел. Да няма злоба, да няма сплетни, караници, его. Това наистина е нещо уникално, което Пламен Марков притежаваше. Той е честен и чист човек. Идеален беше за времето си и затова се класирахме. Спомени, които пак казвам, остават за цял живот. И пак се връщаме на това къде играеха тогава тези футболисти. Никой не беше в чужбина, за да е на пейката и само да си взима парите.
Споменахте Бербатов. Сега той се опитва да поеме властта в БФС от Борислав Михайлов, ще успее ли според вас, защото е очевидно, че футболът ни се нуждае от кардинална промяна?
– Аз съм в приятелски отношения с всички – с БФС, с националите, с които играх, с момчетата от Литекс. Но ако нещата не вървят така, както трябва, промените са нужни. Щом толкова време нещо не се получава, значи трябва да дадат шанс и на другите да опитат. Да, ако и след 4, след 8 години пак не става – нови промени. И Бербатов не е вечен. Дай му шанс, но ако и той не се справи – да дойде друг. Така разбирам аз нещата.
С кой специалист, освен Пламен Марков, сте работили добре у нас?
– О, с всички. Никога не съм имал проблеми с никой в моята кариера. Тук искам да изкажа своите съболезнования за Ферарио Спасов. Прекрасен човек. С него имахме страхотни отношения. Той не се правеше на умен треньор, беше работлив. Пускаше ни да играем футбол и затова имахме резултати с Литекс. Единствено с Михай Стойкица не ни се получиха нещата там. Но всичко е до момента.
Твърдо ли сте се насочили към треньорството и може ли някой ден да ви видим начело на някой български отбор?
– Да, да – треньорството е за мен. От 2016 година съм тук, в Китай, не съм сменял много отборите. Вече мога да кажа, че съм готов треньор за нещо сериозно, след като вкарах тим в елита на Китай. Не се знае, някой ден може да се върна и в България като треньор. Нямам проблем и за България, и за Сърбия, но в момента съм се насочил към Китай. Тук ми харесва най-много, най ми допада. И не става въпрос за пари, а за уважение, отношение. Защото и до ден днешен, когато има класация за чужденците, играли в китайския елит, аз винаги съм в Топ 10. И не играех за много пари, както след това Оскар, Хълк и другите.
На какво се дължи отстъплението на китайския футбол в последните години?
– Китайският футбол беше много силен, защото влязоха много пари. Но времето показа, че парите не са всичко. Те може за момента да ти помогнат, както е сега в Саудитска Арабия, но е нужна дългосрочна стратегия. Първия ден, в който спрат парите и там, футболът пак ще се върне на нивото, на което си беше в Азия. Според мен в Китай вече си научиха урока за парите. Видяха, че това не е правилният подход. Сега се развиват много повече местните кадри.
Как се разви животът ви извън футбола?
– Разведох се веднъж, после втори път… Нещата с жените не ми вървят. Но важното е децата ми да са здрави и живи, те са смисълът. Имам две момичета и едно момче, но то се занимава с баскетбол.
