Животът е пъстър, а съдбата има своите странности. Тя умее да прави така, че вирналите носове да са принудени да ги свалят точно когато най-малко очакват. По свой начин не спира да ни напомня, че всички сме тленни и нищо, освен времето, не е вечно. В събота, 9 май, Лудогорец за първи път ще види какво е да си „от другата страна“. И ще трябва да направи шпалир на Левски, който доскоро за разградчани бе някакъв си там Гаврош.
Е, точно този герой стори немислимото в началото на сезона и стана шампион. При това с голяма разлика. Сините сега ще излязат на терена, за да вдигнат след двубоя шампионската купа и да си вземат златните медали. А за направилите катастрофален полет орли срещата ще е „на живот и смърт“, защото не само за първи път в модерната си история останаха без трофей, но може въобще да не се класират за евротурнирите.
14-години – толкова продължи хегемонията на Лудогорец, а сушата на сините без титла бе сякаш безкрайните 17! Време, за което цяло едно поколение израсна, без да ги види шампиони.
С добър приятел си бяхме наложили традиция да гледаме заедно на „Герена“ точно мачовете срещу разградчани, като водим на стадиона и двете му момченца. Голямото тренираше футбол, а татко му искаше да види движението по терена на звездите на гостите – Марселиньо, Кешерю и компания. Постоянно му повтаряше: „Виж как поемат, погледни как изграждат атаката и търсят празните пространства, забележи, че не водят дълго топката, а я отиграват с малко докосвания“. За малкото дете всичко бе магия. Колко е да го запалиш – сок, сладолед и най-важното – фланелка и шал от магазина, всичко става пей сърце. На трибуните се дере с пълно гърло, за разлика от батко си, който е „наясно с нещата“ и е сигурен, че Лудогорец ще победи, защото го прави и срещу силни противници в континенталните турнири. Пък и в Левски в доста периоди рядко имаше играчи, които да изпъкват. Да, трепваше му сърцето и това си личеше при всеки удар, но въпреки синята тениска даваше вид, че е дистанциран.
Една загуба, втора загуба, Левски е от криза в криза – кога игрова, кога поредната жестока финансова и по-лошото – в един момент си мислиш, че е дошла и най-страшната, а именно загубата на идентичността. След поредното поражение, шмугнал се в морето наведени глави, напускащи трибуната, малкият разцепва тишината с: „Тате, защо сме от Левски?“. Как да му отговориш накратко? Какво да му кажеш, за да видиш пак пламъка в очите, който е заменен от тъга – така е при децата, които обичат да следват победителите. Отговорът е: „Защото сме от Левски! В живота няма само успехи, трябва да се научиш да минаваш и през трудности. Ако исках да видиш как бием, щях да те доведа на мач срещу последния в класирането, тогава лесно се вика: „Само Левски!“. Един ден ще разбереш какво съм ти казал!“.
Имаше периоди, в които просто си левскар на инат. И най-важното бе каква сума ще оставиш в магазина, за да го има любимият ти клуб, защото бе ясно, че на „Герена“ може да те бие всеки. Е, от това намазват малчуганите, които получават това, което желаят: „Взимай каквото искаш, нали трябва да спасяваме Левски!“. След тази реплика и след всяка покупка лицата грейват, а възрастните просто махат с ръка и казват: „Трябва да се поддържа огънят!“.
Е, огънят при сините започна да гори по-силно в началото на 2022-ра, през май се разгоря както трябва, спечелената купа отприщи големи емоции. Малкият, вече поотраснал, си имаше голям любимец – Цунами, когото странно защо наричаше Торпедо. И постоянно питаше: „Кога ще изпеем тази песен, кога ще светим с фенерчетата?“. Тогава имаше страшно много енергия, която в един момент изглеждаше разпиляна. Сегашният шампионски отбор бе граден в продължение на 2 години. През този сезон държеше ниво, не се разколеба след допуснатите грешни стъпки в хода на сезона, възползва се максимално от гафовете на съперниците. И напълно заслужено отвори такава голяма разлика пред тях и 4 кръга преди края се окъпа със слава. Сега Левски е за гледане. Как с много ротации или без, просто намира начин да наложи волята си. Как Майкон или дриблира, или влиза умело в ролята на халф, как Сангаре с огромната си крачка паникьосва противниците, как Бурас играе модерен футбол, как уж губещият се по игрището Евертон Бала намира път към мрежата.
Събота, 2 май, 2026 година – 20-ина хиляди на „Георги Аспарухов“ плачат от радост. Плачат и две пораснали хлапета. По-малкото след дни ще е на 16, по-голямото чака абитуриентския си бал. Досещате се къде ще са в събота, нали? Онзи малчуган с въпросите вече е висок колкото татко си и казва: „Тате, знам защо сме от Левски“. Баткото пък от тази пролет е професионален футболист. Двамата знаят, че на терена, а и в живота, невинаги печелиш, но важно е да следваш мечтите си, да си отдаден, да се трудиш. За тях Лудогорец беше „Зеленото чудовище, което ще ни бие“, при това твърде дълго време. Е, вече не е. Сега мечтаят за Син звяр, който да запали по футбола още много деца.
Янаки Димитров/ „Тема спорт“
