-
Една от най-големите фигури в историята на ЦСКА продължава да живее далеч от събитията в клуба, като цяло и от българския футбол. Но успява да има трезв поглед върху нещата – вижда абсурдите навсякъде у нас, не ги приема, опитва се да бъде позитивен. Понякога е оптимист за близкото бъдеще, но повечето пъти не вярва в скорошното подобрение. Кога най-сетне, според Цецо Йончев, ЦСКА-София ще бъде шампион? Защо изобщо има казус със стадиона? Ще има ли промени във върховете на родния футбол? Вълнуват ли се нашите сънародници зад Океана от любимите си отбори или имат нови интереси? Ето отговорите, които славното червено крило даде на въпросите на „Тема спорт“.
Къде заварваме червената легенда Цецо Йончев? Питам, тъй като в голяма част от Щатите в момента на това интервю е нощ.
– Хм, ами някъде из Охайо съм в момента. Да, все още е нощ, но трябва да се работи, няма начин.
Трудно ли се работи при продължаващите ограничения около пандемията?
– Опитвам се да се абстрахирам, спазваме всички необходими мерки, но няма как – животът и работата трябва да продължат. Малко сме се разкъсали – аз и жена ми продължаваме да сме в Чикаго, синът ми е в Лос Анджелис, а дъщеря ми във Флорида.
Успявате ли да се събирате по-често семейно?
– Честно казано, не толкова често, колкото ми се иска. Добре, че са новите технологии, поне чрез тях постоянно се виждаме, държим връзка.
Изкара съвсем наскоро коронавирус, как премина при теб?
– Ами, не беше много приятно. Все още бавно се възстановявам, покашлям леко, но важното е, че не стигнах до някаква по-тежка форма. Отне ми близо десетина дни. Беше нещо от сорта – нито си сериозно болен, нито си здрав.
Крайно време е да ти задам въпроса, който вероятно често ти задават: Следиш ли какво се случва с ЦСКА?
– Информирам се, следя сайтовете, гледам вашето предаване „Пред стадиона“. Все още обаче си мисля, че ЦСКА продължава да няма сякаш амбициите или не знам, възможностите, да се върне на върха, да бъде номер едно! Финансови ли са причините, ситуацията в държавата ли пречи по някакъв начин – не знам точно, но ми се иска хората в клуба да бъдат малко повече амбициозни, да бъдат още по-надъхани, да възстановят онзи прочут червен футболен дух. Някак си малко след началото на всеки сезон ми се струва, че прекалено леко се предаваме, оправдаваме се, че Лудогорец е недостижим, използваме го като някакво алиби. И така както вървят нещата, май още години наред ще си бъде така. Освен ако самият Лудогорец не се срине по някакви извънфутболни причини, ако не го закъса и ние тогава да се възползваме от това. Но само можем да гадаем колко ще е необходимо да чакаме за този момент.
Само финансово ли, според теб, Лудогорец е по-силен от ЦСКА?
– То това води след себе си всички причини – могат да си позволят да купуват по-скъпи играчи, да си позволят да ги задържат, ако са им нужни, дори при добри оферти. Води и по много други неща. Личи си, че с години изградиха солиден тим. Вярно, последния мач ги надиграхме, заслужено ги бихме, но ЦСКА трябва от десет мача да побеждава Лудогорец в поне 6-7, за да може да преобърне каруцата, да претендира, че е по-силен. Сега се говори, че е възможно промените в държавата да доведат до разместването и на футболните пластове. Въпреки че не бива да е така, в нормалните държави едното не трябва да има нищо общо с другото. Но е възможно тези промени да доведат до някаква финансова стагнация около Лудогорец и това да позволи да се поизравнят силите, грандовете да понадигнат глава.
Спомена грандовете – по твое време, когато имаше един вечен червено-син футболен сблъсък, можеше ли да си представиш, че съперникът ще изпадне в подобно затруднено положение някой ден? Как би коментирал ситуацията в Левски?
-Реално не съм си представял чак такава ситуация, но чисто футболно се е случвало и в миналото. През 60-те години и Левски, и ЦСКА бяха изпаднали в криза, други отбори ставаха шампиони. Разбира се, не чак за толкова дълъг период. Явно Левски в момента не може да се пребори с икономическите условия на новото време. Но едно е сигурно – ЦСКА и Левски винаги ще бъдат грандовете на България. Каквото ще да става. Кой когото да бие в Шотландия, винаги ще има два гранда – Селтик и Рейнджърс. Така е и у нас. Останалото е преходно.
Стана дума за Лудогорец, май малцина знаят, че ти си играл там един сезон. Как е възможно от позицията на онзи клуб, който помниш, да се развият събитията от днешно време?
– Всъщност имам там само половин сезон като играч. Но никой тогава, че и много след това не си е помислял, че този отбор един ден ще бъде хегемон на България. Но е факт. Приемам го като един от абсурдите, случили се в България през последните три десетилетия.
Според теб ще има ли промяна във върховете на БФС? Там пак предстои конгрес.
– Това, което виждам отстрани, е, че има нужда от дълбока промяна. От години се говори за зависимости, за сфери на влияния. Тези неща дърпат футбола ни назад. Видно е, че клубовете сякаш се страхуват да стане промяната. То такъв ни е и манталитетът, народното мислене. Ами то ние, ако се върна над 30 години назад, падна комунизмът, дойде време за първите свободни избори и ние пак си избрахме да ни управлява комунистическата партия! Пълен абсурд, къде го има това? Ние сме единствената държава в Източна Европа, където се случи нещо подобно. Сакън, да не изгубим двете бутилки олио и белия хляб. Българинът го е страх от промените. Така и клубове си викат: абе по-добре да си стои сигурното, добро, лошо, поне е сигурно. Да не правим резки движения.
Ти заговори за абсурди, а не е ли абсурдно толкова години да съществува какъвто и да е казус със стадиона на ЦСКА? Ти живееш в държава, където има прекрасни условия за всяко ниво в спорта – от уличния спорт до професионалистите. А тук години наред спорове, дебати, дискусии – как и изобщо да си ремонтира ли ЦСКА стадиона, който постепенно се превръща в руина…
– Това е повече от абсурдно. И показва липсата на правила. Имаш клуб, издържаш го, част от всичко това е да имаш стадион и той да бъде приведен в съответния модерен вид. Не виждам изобщо място за каквито и да е драми и спорове. Простичко и ясно е. Следя тук от години и онзи проблем с прословутата детска болница – тази ли сграда да бъде, друга ли, ама тази не ставала, ама на това място ли, на друго ли. И това вече колко години? А болница така и няма. Стърчат някакви стари сгради, изоставени, сякаш вчера е свършила Втората световна война. Същото е. Стадионът е част от футболния клуб, няма нищо по-естествено той да се поддържа, да има хубав вид. Гледам, ами то се изкриви и ценностната система на феновете. Цесекарите чета, слушам спорят: кое било приоритетно – стадион или шампионски състав? За какво сега да се дават пари – за строеж или за силни играчи? Ами и за двете бе, хора! То едното върви с другото, това е ЦСКА? Не виждам как едното пречи на другото? Каква е тази дилема? Как може едното да е за сметка на другото? За пореден път ще го кажа – тотален абсурд. Стадионът трябва да съответства на времето. Имам чувството, че като мислене, като реакция, като действия изоставаме със сто години.
Как би коментирал завръщането на Стойчо Младенов начело на ЦСКА?
– При всички положения адмирирам ЦСКА да бъде воден от човек, който е бил фигура в този клуб. Човек, който носи традицията, носи наследството на този клуб. Стойчо е точно такъв човек и около това няма две мнения. Иска ми се обаче отборът да има още малко по-голямо постоянство в изявите си. Да бъде по-агресивен на терена. ЦСКА в нито един момент не бива да играе защитно, дори и срещу Манчестър Сити. Трябва да играе всеки мач така, както игра в последния срещу Лудогорец. Ама и да не се радват толкова, когато ги победят. Все пак победили един отбор, макар и с много титли напоследък, отбор от провинцията, отбор, който никога няма да има техния статут на гранд. Биеш ги и продължаваш напред – ти си ЦСКА, трябват малко повече гордост и самочувствие. Но това пък, от своя страна, върви с условията, за които вече става дума. Какво самочувствие да имаш, като играеш на порутен стадион?
При теб защо нещо не се получи с треньорството?
– Никога по-нататък в живота си не съм съжалявал, че не се получи. Условията за израстването на един треньор в България в началото на демократичните години бяха ужасни. Бързаше се, искаха се бързи резултати. И сега – колко много наши имена, уж им беше даден шанс и в един момент – айде, ненужни сте, да идва следващият. Блазе му на Илиян Илиев – единствен може би, на когото е оставено достатъчно време да си работи. Но за всичко това са виновни босовете в българския футбол. Мислят си, че разбират от футбол най-много от всички, ама всъщност нищо не разбират.
Съвсем скоро се навършват 40 години от едни от най-славните мачове в историята на ЦСКА. Освен този с Ливърпул, идва юбилей и от мача с Байерн, онзи, в който ти вкара два незабравими гола. Докога ще я караме само на спомени?
– Трудно някога изобщо бихме доближили подобно ниво, каквото беше. Но поне да се опитаме малко да се поизравним, да опитаме да догоним средното ниво, защото сега сме далеч от него. И е крайно време да произвеждаме наши кадри, иначе няма да стане. Едно време ние бяхме три пъти европейски шампиони при юношите. Включително и аз, през 1974-та имам една титла. Бяхме с Ради, със Спас… Били сме и втори, а сега къде сме? Сегашните деца свикват да ги бият, бият и като дойдат в мъжкия футбол, те вече са със занижено самочувствие. Е, какво да чакаме от тях?
Кажи как върви българският футбол в Щатите?
– Ами малко покрай пандемията се позанемариха нещата. Няма я същата активност, за съжаление. Години наред тук местният Миньор Чикаго пълнеше стадиончето. Надявам се да се върнат тези турнири за аматьорските тимове, отново да се възродят нещата. Уви, забелязвам, че и нашата общност все повече започва да се вълнува от чуждите първенства. Ама то и аз, като се наглася да гледам някой български мач и само като видя картината от стадиона, още преди да е почнал мачът, и лошо ми става. Направо ми се отщява да го гледам, отблъсква ме.
