Бившият капитан на националния отбор на България и халф на ЦСКА Стилиян Петров говори пред „Телеграф“ преди благотворителния „Мач на надеждите“, който той организира на 6 юни на стадион „Лазур“ в Бургас. Стенли говори по всички теми около БГ футбола.
– Г-н Петров, разкажете ни повече „Мач на надеждите“.
– Това не е просто футболен мач. Това е отговорност. На 6-ти юни на „Лазур“ ще се съберат приятели и спортисти, които са писали и пишат историята на българския спорт. Ще видите имена, които са карали цяла нация да плаче от радост пред екраните и на трибуните. Усещането в съблекалнята? Все едно не са минали 20 години. Същите майтапи, същият респект. Но сега очакванията са други. Заради всеки човек, който се бори. Общата цел ни прави отново един отбор.
– Събитието има за цел да събере средства за борба с онкологичните заболявания в Бургас и да подкрепи финансово и морално легендите Любослав Пенев и Петър Хубчев в техните лични битки. Как приеха те новината, че футболната общественост отново се обединява за тях?
– Любо Пенев и Петър Хубчев са от онези мъже, които никога не искат помощ. Те са научени да дават, не да взимат. Когато им казах какво сме намислили, и двамата мълчаха дълго. Знаете ли какво ми каза Петьо Хубчев? „Стенли, не го прави за мен. Направи го за хората, които сега са в болниците“. Това е Петър Хубчев! Приеха диагнозата си с достойнство и воля за борба. И със сълзи в очите, които никога няма да видите публично. Най-важното за тях в този труден момент е да знаят, че не са забравени, че България помни своите герои. Че когато паднеш, има кой да ти подаде ръка. Те продължават да са идоли на много от нас през всички тези години. Сега е наш ред да бъдем до тях.
– Какво бихте казали на хората, които все още се колебаят дали да купят билет?
– Ще ви кажа само едно. Не купувате билет за мач. Купувате един ден повече живот за някого. А за българите в Лондон, Чикаго, Мадрид и по целия свят — знам, че сърцето ви е тук, в България. Знам, че ви боли. Затова направихме и виртуални билети. Купете си! Най-важното — ще получите правото да кажете „Аз помогнах, не бях безучастен, когато имах възможност“. Разстоянието не е оправдание. Сърцето не познава граници. Покажете, че България е навсякъде, където има българи!
– Вие сте вдъхновение за милиони хора в битката с тежко заболяване. Какво бихте казали на някого, който в момента преминава през най-трудния си период?
– Ще ти кажа това, което казвах на себе си всяка сутрин в 5 часа, когато химията ме разкъсваше отвътре: „Днес не се бориш за победа. Днес се бориш само за следващите 24 часа. Не мисли за другия месец. Не мисли за следващата година. Победи днес и стани от леглото. Погледни се в огледалото и си кажи: Още съм тук! Това е победа.“
– Кой е най-яркият ви спомен с националната фланелка?
– Много хора ще кажат САЩ’94. Аз не бях там. За мен най-яркият спомен е 17 ноември 1993 година, „Парк де Пренс“ срещу Франция. Аз съм на 14 години, седя пред телевизора в Монтана и гледам как Емил Костадинов вкарва гол и смълчава цяла една нация. Помия как целият блок избухна. Помня как баща ми крещеше. Помня как за първи път разбрах какво значи България. В този момент си казах, че един ден и аз искам да давам такива емоции на българския народ. Всяка минута с националната фланелка след това беше сбъдната мечта за онова 14-годишно момче от Монтана. Фланелката е тежка. Тя носи мечтите на цял един народ. Няма по-голяма чест от това да я облечеш.
