Сещате ли се кога за последно сте подкрепили благотворителна изява? А кога преди „Мача на надеждата“ е имало събитие от подобен мащаб? Какво направихте точно вие по въпроса? Колко близо е това до нас? Познаваме ли хора, които в момента минават през такава битка? Готови ли сме да подкрепим „чужд“, или можем да го направим само когато бедата застигне близък и се изправим очи в очи с нея?
Питанията може да са много. Но истината е, че обществото ни не е готово да даде отговори на повечето от тези въпроси. Причината е, че рядко говорим по тях. Дори в семействата си. Всеки иска да предпази някого от нещо, вместо да потърси подкрепа, както е по-добре да направи. Това, че някой е с проблем, не бива да означава, че е дамгосан и сам трябва да се оправя. У нас трудно комуникираме – на всякакви нива. Затова и в повечето случаи сме разединени като народ. Не умеем и да се изслушваме. И точно тези черти трябва да поправим.
При подобни каузи въобще не бива да има замисляне. Реакцията трябва да е мигновена, да идва от само себе си. И да е от тези, които имат много, и тези, които са с малко. Важното е да има правилно действие.
Какво пречеше на клубовете у нас да заведат децата от школите си на мач – да платят билети на тях и родителите им? Щяха ли да обеднеят? Не, за толкова все има. Всъщност за надежда винаги трябва да има. Но ние просто не знаем как да реагираме в подобни ситуации. При това такива, които носят полза за цялото ни общество.
„Каузата да оцелееш е нещо голямо и велико, затова сме всички тук – да дадем надежда, съпричастност на всички, които се борят с тази болест. Видях, че България е единна и силна!“, заяви през сълзи Стилян Петров директно на терена. Дано наистина е така. И случилото се да е малка крачка напред в правилната посока. Защото нуждаещите са много, а големите сърца също не са малко. Такива двубои трябва да има по няколко пъти в годината. Защото покрай тях се говори. А и току-виж тръгне нещо да се подобрява. От всички нас зависи. Стилян е бяла лястовица, която трябва да бъде последвана. Като започнем първо просто от говоренето. След това ще дойде осъзнаването, а накрая и нуждата от това да помогнеш. И да го правиш всеки ден или поне да опиташ да си добър. Онзи ден бе Стилян, сега наред сме ние.
Янаки Димитров/ „Тема спорт“
