Едва ли има футболист в България, който сега да се намира в по-тежка ситуация в чисто човешки план от Евгений Сердюк. Докато семейството му се крие от бомби в подземието на жилищния си блок в Киев, централният нападател на Черно море тренира, играе мачове и бележи голове. През пролетта реализира 2 попадения за успеха с 3:0 над Локо Сф на националния стадион, а след това донесе точката в домакинството на Пирин Бл (1:1). Така вече има 7 точни изстрела в 13 шампионатни двубоя. Трудно е да се обясни как 23-годишният украинец намира сили в себе си да се представя на ниво в този момент. Затова „Тема спорт“ се опита да потърси отговора от самия него. Той посочи огромната любов, която изпитва към футбола. По време на разговора споделя разтърсващи неща. Само той знае какво бушува в мислите му, но видимо не излъчва страх. Може би защото е син на войник.
Евгений, как се играе футбол в такава ситуация?
– Няма да крия, че е много сложно. Тежко ми е заради положението в моята страна, заради ситуацията, в която се намират моето семейство и войниците в Украйна. Мислите ми постоянно са насочени към моята родина и не е никак лесно да се настройвам за мачове, за футбол. Възпитан съм обаче на отговорност. Просто съм длъжен да бъда на 100 процента подготвен и да давам всичко от себе си за моя отбор. А и сега освен за Черно море играя за семейството и родината си.
Как успяваш временно да се изключиш от всичко това, за да излезеш на терена?
– Не се изключвам. Няма как да не го мисля. Все пак аз съм човек, не съм машина. Всички мисли са ми насочени единствено и само към случващото се в Украйна. По цял ден се моля всичко със семейството ми да бъде наред. Те живеят на 25-ия етаж в блок в Киев и е изключително опасно. През повечето време се намираха в мазето на сградата, криеха се от бомбардировките, но ако блокът беше уцелен от снаряди… не искам да си го помисля дори, всичко можеше да приключи много бързо.
Имаш ли възможност да се чуваш със семейството си?
– Да, постоянно съм във връзка с майка ми, с баща ми и с брат ми. Чуваме се редовно. Още в първия ден от войната исках да ги евакуирам, да дойдат тук при мен във Варна. Те обаче категорично отказаха. Пожелаха да останат в Украйна и аз уважавам тяхното решение. Татко настояваше да се включи във военните действия, защото е бивш войник, служил е в Афганистан. Там обаче беше ранен тежко и от тогава има травма в гърба. Поради тази причина майка ми и брат ми го спряха, успяха да го разубедят.
В Киев ли са сега всички?
– Не, в събота използваха „зеления коридор“, който се отвори, напуснаха Киев и отидоха в Румъния. През последните дни ситуацията в столицата ни се влоши още повече. Постоянно се бомбардира, нещо страшно е. Бяха принудени да напуснат, защото мама здравословно не е добре и не може постоянно да слиза от 25-ия етаж на блока в подземията. Нуждае се от операция, която сега не може да бъде извършена в Украйна. Затова татко и брат ми я придружават до границата, откъдето се надявам да стигне тук при мен в България и да получи медицинската помощ, от която се нуждае. А те ще останат в Украйна. Не съм сигурен обаче какво ще правят, защото „зеленият коридор“ ще се затвори, преди да могат да се върнат в Киев. Не знам къде ще се установят.
Наистина е удивително как намираш сили в себе си да играеш, и то на ниво, при всичко това.
– Аз обичам футбола изключително много. И може би точно тази любов ми помага донякъде да се справям в момента. Мечтаех да стана професионален футболист не заради парите, които ще печеля, а заради огромното удоволствие, което ми носи играта. Точно заради това играя футбол. Да, пари са нужни, за да живееш, но не излизам на терена заради тях.
Срещу Пирин пак вкара, както и срещу Локомотив София, но не показа фланелка. Предполагам обаче в миналия кръг си изгарял от желание да отбележиш в столицата именно заради това?
– О, да. Това беше голяма движеща сила. Просто излязох на терена с ясната цел, че трябва да вкарам, да покажа фланелката и да изкажа подкрепата си към моите братя и сестри в Украйна.
Ти сам ли я нарисува?
– Не, направи я жена ми. Купихме една бяла фланелка и тя я нарисува преди срещата. От мен се искаше да сторя необходимото, за да получа възможността да я покажа.
Какво би искал да кажеш на всички свои сънародници?
– Да бъдат силни, да бъдат търпеливи. Искрено се надявам скоро всичко да приключи. Хората в Украйна имат голям дух. Затова аз съм уверен, че ще се справят. Гордея се с нашите военни. Пожелавам им да бъдат смели. Надявам се също така Путин да се спре, защото това, което се случва в ХХI век, е просто абсурдно.
Каза, че баща ти е бил войник. От кого наследи любовта си към футбола?
– От татко се надявам да съм наследил поне малко от неговата смелост, защото той е изключително безстрашен. Възхищавам му се. Като дете гледах негови снимки във военна униформа от различни мисии и си представях, че някой ден това ще бъда аз, че ще бъда войник.
Но стана футболист…
– Любовта към футбола дойде от брат ми, който е 8 години по-голям от мен. Той играеше в школата на Шахтьор Донецк. От 5-годишен постоянно ритах топка с него и така се запалих.
Има ли конкретна цел, която лично ти си си поставил с Черно море?
– Искам да побеждаваме постоянно и да завършим на колкото се може по-високо място в крайното класиране. А в индивидуален план задачата, която съм поставил пред себе си, е да приключа сезона в призовата тройка на голмайсторите.
Добро място ли е Варна за един млад футболист като теб? Как се чувстваш в отбора?
– Черно море е най-добрият клуб, в който съм бил в досегашната си кариера. Заявявам го най-откровено. И не става въпрос само за нивото на отбора, а също така за сплотеността на колектива, за отношението между играчите един към друг. А Илиан Илиев е най-добрият треньор, с когото съм работил. Наистина се чувствам чудесно във Варна.
Предполагам обаче, че мечтаеш за трансфер в държава с по-високо ниво на футбола…
– Честно да ти кажа, в момента изобщо не мисля за това. За мен е важно, че се чувствам щастлив в Черно море и ми носи удоволствие да играя за отбора. Не си правя никакви дългосрочни планове.
