-
„Имаме играчи, нямаме отбор“, тюхкаха се футболните фенове у нас в началото на 90-те години на миналия век. Всъщност разполагахме с национален тим, торпилиран от огромно его и раздиран от ежби и крамоли кой е по-по-най. Продавахме в най-големите първенства в Европа като Серия А, Бундеслигата, испанската Примера дивисион и в клубове като Барселона, Порто, Спортинг Лисабон и Валенсия, а стигнахме до падението от 1 май 1991 г., когато левашки позволихме на Швейцария да направи невероятен обрат от 2:0 на почивката до 2:3 в края и рано-рано да загубим шансове за участие на Евро’92. В състава ни тогава очи избождаше една голяма липса – Христо Стоичков, който отказа да дойде заради прословутия спор за капитанската лента с Николай Илиев. „Изпунтира, че е контузен“, потвърди години по-късно очевидното масажистът на А отбора и личен приятел на Ицо Христо Запрянов.
Броени месеци по-късно, 25 септември 1991 г., обаче стана рожден ден на един тим, който ще остане завинаги в спомените ни като Пеневата чета. Тогава на националния стадион пристигна Италия, която сразихме с 2:1 в уж приятелски мач, игран „на кръв“ под леещия се дъжд, а след като Стоичков отбеляза от дузпа през втората част, се случи чудото. „Отидох при него и се прегърнахме искрено – си спомня Ники Илиев. – По този начин искахме да покажем на целия стадион, че сме загърбили конфликта за лентата. В тази среша Боби Михайлов вече беше капитан на отбора.“ Чудото стана възможно след треньорска рокада – Димитър Пенев, за когото това бе едва втори мач начело на А отбора, замени собственоръчно компрометиралия шансовете си да остане на поста Иван Byцов, който заплю съдията и отнесе сурово тригодишно наказание от УЕФА.
„Моите играчи излязоха с мисълта, че това е само приятелски двубой, каквито вече не съществуват. За мен това беше една тъжна вечер, докато за българите мога да кажа само суперлативи. Това бе моят 53-ти мач като треньор на този тим и първото ми огромно разочарование от неговото представяне“, не можеше да си намери място от яд след края на предпоследния си двубой начело на Скуадра адзура техният предводител Адзелио Вичини. А на пресконференцията отказа поднесените му кафе и кока-кола, защото бе вдигнал кръвно до небесата.
Събитията на терена бяха далеч от определението „приятелски“. Още в 11-ата минута останахме с 10 души на терена, след като Любо Пенев откровено изрита Крипа. Нападателят на Валенсия обаче вече бе оставил своя отпечатък в мача – проби по крилото, помитайки мощния Виерховод, спря на аутлинията, обърна се и пусна ниско по земята топката назад към връхлитащия Емил Костадинов, който с безмилостен шут препарира Дзенга за 1:0. Малко по-късно съдията не видя ударите с глави, които си размениха Трифон Иванов и Манчини. В края югославянинът Бабарогич все пак изпрати преждевременно Туньо към съблекалните, а натам бе принуден да се запъти и получилият втори жълт картон Виали.
Освен ритници и шамари, на терена имаше и футбол, много футбол, показан изненадващо в преобладаващата си част от българите, при това с човек по-малко в близо 80 от игровите минути. 2:1 бе сладко отмъщение за нашите, които две години по-рано загубиха тежко от италианците с 0:4 в Чезена. А на другия ден италианската преса обяви: „Бяхме безпомощни срещу десетте български лъва“.
Пророческо се оказа написаното по горещите следи на този мач от перото на непрежалимия Асен Виденов в несъществуващия отдавна седмичник „Старт“: „…Времето, големият съдник и в голямата игра, ще покаже колко високо трябва да поставяме тази нечакана победа. Това премазване на компания, оценена на повече от 150 милиона долара. Това изригване на дълго кипял вулкан, уморил се да чака! Дори и да сме сложили два-три пръста лава повече – нека онези, които не почувстваха тръпката на тази вечер, които спокойно и примирено я преживяха, разберат какво са пропуснали“.
Искрата на надеждата да доживеем светлите дни на националния ни тим бе запалена именно в онзи героичен мач с адзурите. Огънят се разгоря през лудото американско лято на 1994-та, когато цяла България танцуваше по улиците…
Любомир Серафимов/ „Тема спорт“
