Методи Томанов е един от титулярите за ЦСКА в двата сблъсъка срещу Ливърпул. Негова е асистенцията за първия гол на Стойчо Младенов. В различни периоди той беше част от треньорския и селекционен щаб на армейците, а в последствие изгради основите за най-големите върхове на Лудогорец като спортен директор. Томанов не обича публичните изяви, но се съгласи да говори пред „Тема Спорт” за 40-годишнината от паметната вечер на 17 март 1982.
– Г-н Томанов, да започнем с гостуването в Ливърпул и вашите спомени от тогава…
– Спомням си, че летяхме близо 4 часа до Англия с един самолет „ИЛ” на министерството на отбраната. В никакъв случай не отивахме като обречени на „Анфилд” и изнесохме доста добър мач. Имахме своите шансове, но не успяхме да отбележим. В самолета на връщане вече витаеше един дух, че в реванша ще ги елиминираме. Усещаше се още тогава, няма как да ги забравя тези моменти. Ние играхме като равен с равен с тях още в Англия. Затова бяхме убедени и уверени, че можем да ги отстраним. Сега не можем да си го представим – да излезеш срещу трикратен европейски шампион и да си краен победител. Като общество и възможности те бяха светлинни години пред нас. Със страхотни тренировъчни бази, възстановяване, хранителни режими, ние бяхме много далеч от това. Самата атмосфера преди реванша във футболното общество беше невероятна. В двете седмици до реванша в цялата държава се мислеше и говореше само за този мач. Ако на стадиона тогава е имало 70 000 зрители, заявките за билети са били за още 150 000, така се говореше тогава. Преди такъв мач не можеш да спиш от вълнение. А и носиш голяма отговорност, особено ако ще бъдеш в титулярния състав. Но нещата бяха различни.
– Кое визирате?
– Тогава в месеца веднъж или два пъти генерали от военната академия идваха да ни преподават.
– Обучение в патриотичен дух?
– Точно така. Малко непознати са тези неща сега. За ЦСКА тогава не съществуваше нищо друго освен победата.
– Разликата може би е била и в това, че всички сте били закърмени с тази идея. Всичките – българи, без нито един чужденец. Израствате с идеята за величието на този клуб…
– Да и всеки един се е борил докрай, за да отговори на очакванията и да го държи на високо ниво. Но трябва да кажа, че по това време всички отбори бяха закърмени в подобен дух – и Левски, и Ботев Пловдив. И много големи отбори загубиха в България – Рома от Дунав Русе, Ювентус от Берое, Барселона и Байерн от Ботев. Всички бяха достойни. В ЦСКА имаше страхотни футболисти. При пристигането ми на „Армията” бяха Йордан Филипов, Иван Зафиров, Кольо Христов, Цоньо Василев от предишния голям тим. С Георги Димитров-Джеки, Бог да го прости, станахме големи приятели, със Стойчо Младенов, Никола Велков, Ради Здравков, Спас Джевизов, Ружди Керимов, Цецо Йончев, Пламен Марков, Джони Велинов, съжалявам, че вероятно ще пропусна някого, но всички те бяха футболисти на много високо ниво.
– Какво се случва при вас в дните преди реванша? Предполагам, че не спи целият отбор?
– Абсолютно. И мислиш само за този мач. Дори да е имало важен двубой от първенството, тогава фокусът беше насочен само към Ливърпул. В очите на всичките се четеше увереност, решимост, че всеки ще даде максимума си за крайната цел – да победим и ако можем, да елиминираме англичаните. По-важно обаче беше друго – имахме безкрайно доверие един към друг. Знаеш, че можеш да разчиташ на съотборника си, че никой няма да те предаде, да се пести, да се скатае. От допълнителна мотивация нямаше нужда. Имахме Аспарух Никодимов начело с помощници Димитър Пенев и Стоян Йорданов, които бяха изключителни. Още смея да твърдя, че Паро е колосален капацитет във футбола и следващите поколения в ЦСКА просто не го използваха, а трябваше до последно да черпят от неговите знания и умения. Тези дни прочетох едно негово изказване на страниците на „Тема Спорт”, в което с 2 изречения направи отличен анализ. Точен, на място, като истински капацитет. Много рано се освободиха от хора като него, само и само да има някаква смяна и да дойде нов човек. Във футбола нормално има върхове и спадове, но влязоха много не-футболни хора и оттам нещата нещата у нас тръгнаха надолу. И това е от години.
– Денят преди мача – какво помните от него?
– Спомням си, че бяхме на лагер в хотела на „Червено знаме”, а Ливърпул тренираха току до нас. Ако имаше възможност 10 000 души да отидат на заниманието им, сигурно щяха да са там. Все пак имаше 300 или 500 човека. Аз бях настанен в стая 201 на хотела и от терасата й се виждаше терена. Опитахме се да видим дали ще правят някакво тактическо занимание, Никодимов дойде, Георги Илиев-Майкъла, Никола Велков…Гледахме тренировката, за да си помогнем за предстоящия двубой. Основното обаче беше увереността, която носехме. А тя се основаваше на качествата. Няма как да имаш самочувствие без покритие.
– Идва нощта преди мача…
– Да, аз последните два дни преди срещата спях по максимум 3-4 часа, същото е било и при останалите. Вълнение, притеснение, само мачът ти е в главата. В 6 сутринта дойде да ме събуди Никола Велков. Той беше много запален на тема „физическа подготовка” и ме вдигна да въртим обиколки на „Червено знаме”. Каза: „Ставай, трябва да избягаме 4 км и да свалим 1 килограм”. А ние от 10 часа си имахме тренировка с Никодимов – 40-45 мин тонизиращо занимание. В последствие в продълженията ми се схванаха краката и си дадох сметка, че вероятно е било заради сутрешния крос. Но ти си в плен на емоцията. Не мислиш. Ставаш, тренираш, защото искаш да бъдеш на ниво вечерта.
– Треньорът знаеше ли за това занимание?
– Не, той вероятно научи за него години по-късно (Смее се).
– Помните ли какво ви говореше на разбора преди мача?
– Честно казано, не. Той беше умерен, но точен. Не е имало някакви високопарни слова, но ни подготви по най-добрия начин и физически, и психически за срещата.
– Еуфорията в деня на мача, предполагам, е неописуема?
– Тогава нямаше такова движение на автомобили както сега. Море от народ по „Цариградско шосе” в посока стадиона. Отиват пеша на мача. Не знам дали може да си го представите. На стадиона атмосферата беше страхотна. Времето беше студено, теренът – много тежък. Доста сняг беше изринат преди мача от тревното покритие. И това беше още една трудност – силни физически англичани и тежък терен. Голямо напрежение в първите минути, Ливърпул влезе по-добре, но в последствие уравновесихме нещата и дочакахме нашите шансове, реализирани от Стойчо Младенов. Екзекутора много му приляга като прозвище.
– Вие давате паса за първия гол. Разкажете ни ситуацията и последвалото развитие през вашите очи?
– Битката беше жестока. Тогава играехме по новата система, въведена от Никодимов – крайните защитници излизахме дълбоко напред. Пламен Марков взе топката, аз вече бях напреднал, получих. С периферното зрение видях, че някой спринтира и центрирах. Гробелар излезе неразчетено, не можа да прецени траекторията на паса и Стойчо изигра гросмайсторски. Това ни даде импулс да издържим и продълженията и да излезем като крайни победители. Така дойде ситуацията, при която Никола Велков центрира отлично и Младенов взриви трибуните с втория гол. Такава вечер се помни цял живот. Но ЦСКА изигра много големи мачове в Европа през онези години – срещу Байерн, срещу Нотингам Форест, Монако, Реал Сосиедад…
– Какво минава през главата на целия отбор в последните минути на продълженията? На прага сте на детрониране на европейския шампион…
– Знаете ли, тогава имаше един истински патриотичен дух. Целият отбор играеше за честта на родината, за емблемата и за привържениците. Това винаги е било водещо при нас.
– Днес обаче не е така. Футболът стана пари. Ще ви питам какво получихте за победата тогава и отговорът сигурно много трудно ще се асимилира от младите ни читатели.
– Вижте, никой тогава не е мислел за материалното. За тогавашните условия ние бяхме доволни от това, което получихме като награда. Премията от министър Добри Джуров беше добра. Доколкото си спомням, 144 лева. За двете победи срещу Нотингам Форест взехме пак по толкова. Но имаше интересна аномалия тогава – за един мач от турнира за Купата на Съветската армия срещу Миньор (Рудозем) взехме 180. Бихме с голям резултат и над определена разлика се премираше по 10 лева на гол. Но отново ще кажа – никой не е мислел за материалното. Чакаш за кола 10 години. Даже да имаш пари, не можеш да си я купиш утре. Съзнанието на всички беше насочено към едно – да играеш за родината, за ЦСКА и за публиката.
– След тази победа мислехте ли си, че може да стъпите и на европейския връх?
– Според мен всеки си даваше сметка, че ни липсва още нещо малко. Птичето ни кацна веднъж на рамото, но задачата след това беше трудна – Байерн и Астън Вила. Огромни футболни сили, клубове със страхотни футболисти, с големи възможности. Ние въпросния сезон бяхме 17 играчи – с трима вратари и 14 полеви. Как сме изкарали цял сезон с шампионат, евротурнири, Купа на съветската армия, купа на България и контроли, не знам. В онези времена обаче нямахме притеснения срещу кого играем. Нотингам и Ливърпул бяха действащи европейски шампиони. И пак стигаме до казаното по-рано – ЦСКА имаше играчи на световно ниво, за съжаление някои от тях вече не са между живите.
