Стартът в Европа остави усещането за пропусната победа. Но ако погледнем отвъд крайния резултат, първият официален мач за сезона даде далеч по-важен отговор. Левски вече не е отбор, който тепърва търси своята офанзивна идентичност. Тя е изградена. Задачата пред Хулио Веласкес вече не е да създава модел на игра, а да накара новите изпълнители да го реализират с необходимата ефективност.
Това е съществената разлика спрямо преди година. Тогава испанският треньор изграждаше принципите на играта – агресивна преса, бързо връщане на топката и търсене на числено превъзходство в последната третина. Срещу Борац тези механизми вече се виждаха ясно, особено след почивката. Левски контролираше инициативата, създаваше напрежение пред наказателното поле и стигаше до ситуации за гол. Неслучайно статистиката също показва превъзходство на българския тим по отношение на владението на топката и отправените удари.
Именно затова би било погрешно основният извод да бъде, че Левски има проблем в нападение. По-точното заключение е, че отборът все още изгражда автоматизмите между футболистите, които трябва да реализират вече работещия игрови модел.
Най-сериозните промени през лятото настъпиха именно в офанзивната пиния. Евертон Бала остава водещата фигура, но около него вече постепенно се интегрират Сержиньо, Рейналдо и Кусо. Всеки от тях притежава различен игрови профил, различен ритъм и различен начин на движение без топка. Именно подобни детайли най-трудно се изграждат по време на подготовката. Те идват с официалните мачове, когато решенията трябва да бъдат взети за части от секундата.
Тъкмо затова срещу Борац не липсваха идеи, а синхрон. На няколко пъти правилното движение не срещна точния пас. В други ситуации подаването дойде с миг закъснение. Това са детайли, които не поставят под съмнение качеството на футболистите, а показват, че връзките между тях все още се изграждат.
Най-силно впечатление сред летните трансфери остави Сержиньо. Той внесе елемент, който трудно може да бъде компенсиран с тактическа дисциплина – креативност. Не се задоволяваше със сигурните решения, а постоянно търсеше вертикален пас, игра между линиите и ускоряване на атаката. Именно такъв футболист позволява на един отбор да превръща продължителното владеене на топката в реални голови положения.
Армстронг Око-флекс също даде сериозни аргументи в своя полза. Използван по десния фланг, той внесе директност и скорост в играта. Постоянно атакуваше пространствата зад зашитата и неслучайно именно неговото движение доведе до изравнителния гол. Той показа, че може да бъде изключително ефективен, когато атаката се развива с високо темпо и има възможност да влиза към наказателното поле от втора позиция. Любопитното е, че Веласкес отново избра Евертон Бала за най-преден футболист — решение, което отдавна е част от неговата концепция, а не моментна импровизация. Бразилецът не изпълнява функциите на класическа деветка, а с постоянните си движения освобождава пространства за крилата и атакуващите халфове. Това е модел, който вече е доказал, че работи.
Но за да достигне пълния си потенциал, новите партньори около Бала трябва да започнат да разчитат инстинктивно неговите движения. Появата на Хуан Переа през второто полувреме показа, че Левски разполага и с различна алтернатива. Колумбиецът предлага типично присъствие в наказателното поле и дава възможност на отбора да промени характера на атаката, когато ситуацията го изисква. Това разнообразие е ценен ресурс, особено в европейските мачове, където често една тактическа корекция решава изхода на двубоя. Отлично допълнение биха били и контузените в момента Сангаре и Сула. Затова най-голямото основание за оптимизъм след Баня Пука не е самото равенство, а посоката, в която се развива отборът. Левски вече изглежда като тим, който знае как да достига до опасните зони. Предизвикателството не е тактическо, а изпълнителско – новите офанзивни футболисти да изградят онова взаимно разбиране, което превръща добрата атака в гол. Ако това се случи в следващите седмици, Левски няма да промени начина си на игра. Просто ще започне да получава резултатите, които играта му вече заслужава.
Людмил Христов/ „Мач Телеграф“
