-
Емил Кременлиев е част от златното поколение на България. Взима участие в пет срещи на Световното първенство през 1994 година в САЩ и заедно с колегите си достига до най-големия връх в историята на българския футбол. Роден е на 13 август 1969 година в София. Юноша е на Славия и започва кариерата си на стадиона в квартал „Овча купел“. През 1993 година преминава в Левски, като със „сините“ печели две титли и една Купа на България. През 1999 година вдига Купата на страната и с фланелката на ЦСКА. Играл е още за Олимпиакос, Унион (Берлин), Спартак (Варна), Марек и Конелиано (Герман). Приключва с футбола през 2007 година в аматьорския ФК Казичене. За България има 25 мача, всичките под ръководството на Димитър Пенев. Навръх 50-годишния си юбилей Емо даде интервю за читателите на Sportal.bg.
– Честит юбилей, Емо! Къде те намирам?
– Благодаря! В София съм, не съм предвидил някакви грандиозни празненства. Не намирам този ми рожден ден за по-специален от миналия например. Просто съм остарял с още една година, макар че не се чувствам по-стар от вчера или от онзи ден, ха-ха. Ще се съберем с приятели и с най-близките, за да се почерпим.
– Да се върнем назад. Какъв щеше да станеш, ако не беше успял с футбола?
– Знаеш ли, че и аз понякога се чудя. Майка ми, лека й пръст, беше много амбициозна жена. Тя искаше да уча и даже ме караше да кандидатствам в МЕИ (б. а. – сегашния Технически университет в София). Бях младо момче и тренирах здраво в Славия. Бяхме на летен лагер с отбора в Боровец. Иван Вуцов, лека му пръст, ни беше треньор. Всеки знае, че той беше много суров като старши треньор, скъсваше ни от тренировки. Вуцов си имаше едно упражнение седем по 1000 метра нагоре по баира. Търчахме като луди, целите ми крака бяха станали в мазоли. От болка не можех да обуя маратонките, бях ги подпетил и вързал с лейкопласт. Отделно Вуцов ме гонеше за хранителния режим, казваше, че съм дебел. Помня го все едно беше вчера – беше неделя, имахме сутрешна тренировка, след това обяд и свободно време. Вуцата ми прибра десерта, за да не го ям. Излязох на разходка покрай хотела със Сашо Марков. Говорихме си нещо, но по едно се отделих сам. Подпрях се на едно дърво и като ми дотегна всичко, взех да плача, скъсах се от рев. Казах си: „Майната ви с тоя футбол, започвам да се готвя за изпитите в МЕИ“. Тогава нямаше мобилни телефони – ако имах такъв, щях веднага да звънна на нашите да ме записват на изпитите. На другия ден ми беше минало.
– Кой ти беше идол в онези години?
– Това е много интересно и го знаят малко хора. Любимец ми беше Александър Заваров от Динамо Киев. Даже това ми беше прякорът – Заваров. И до днес, когато се видим с приятели и бивши съотборници от юношите на Славия, ме наричат така. Тогава всеки се правеше на някого. Дадеш хубав пас и си като Зико, вкараш гол и си Линекер, той стана много популярен покрай Мексико’86. Други превъзнасяха Рууд Гулит, този, онзи, но аз си харесвах Заваров. Казвах им: „Луди ли сте? Какъв Гулит, вижте Заваров какъв играч е“. И продължавам да го мисля. Той после отиде в Ювентус, но не му се получиха нещата. Понякога така става. Иначе беше супер футболист.
– Как премина от Славия в Левски? „Белите“ правиха ли спънки?
– Не, категорично. Когато ме взеха в мъжкия отбор на Славия, подписах тригодишен договор с клуба. Беше задължително това нещо. Не е като сега, да се пазариш, мениджъри да ти мътят главата и т.н. Влязох в канцеларията, подписах за три години и си знаех – оттук вече мислиш само за Славия и за нищо друго, концентрираш се. През 1993 година договорът ми с клуба изтече и отидох в Левски като свободен агент, без никакви проблеми. Потърсиха ме от „Герена“, не се поколебах дали да отида. Не беше като сега, когато масово отказват на Левски и ЦСКА. Тогава беше друго.
– Това днешното как си го обясняваш?
– Просто Левски и ЦСКА не са това, което бяха. Промениха се нещата и за футболистите вече не е така примамливо да отидат в един от двата гранда. Те са грандове според историята, но вече за един футболист изглежда по-добре да приеме оферта от Лудогорец, Берое, Арда и т.н. Това е реалността.
– Беше на терена, когато Левски разби ЦСКА със 7:1. Този мач сигурно е в челото на твоята кариера?
– Не, не бих казал. Това не беше най-добрият ми мач. Победихме с исторически резултат, но на мен например по-скъп спомен ми е мачът с Рейнджърс като гости. Там изиграх страхотен мач, имах много включвания. Ако не бъркам, подадох на Николай Тодоров – Кайзера за втория ни гол. Наистина играх много силно, пред очите ми е голът ни. Имах персонален двубой с Дънкан Фъргюсън. Още имам белег на крака от Марк Хейтли. Тогава нямаше ВАР, ха-ха. Имам белег и от Клаудио Каниджа. Ей го тук на глезена ми. Каниджа е най-мръсният футболист, срещу когото съм играл. В челото на кариерата ми е и финалът за Купата на Германия. Нищо обаче не може да се сравни с щастието при раждането на двете ми деца.
– Разкажи малко за Унион.
– Георги Василев ме покани в отбора, не се замислих дали да отида. Наистина да участваш във финала за Купата на Германия е страхотно. Също ми е незабравим спомен. Гочето е този, който ни научи да играем модерно – от аут до аут, както се казва.
– Беше и в ЦСКА, при това нямаше слаб сезон там.
– Да, отидох в ЦСКА вече като изграден футболист, с опит и самочувствие. Спечелихме Купата на България, а преди това играх силно в турнира за Купата на УЕФА, където стигнахме до мачове с Атлетико Мадрид. Това също са ми хубави спомени. Година по-рано пък отпаднахме нещастно от Стяуа. В Румъния направихме 3:3, а водихме с 3:1. Още ме е яд за този мач! Тогава бях побеснял след мача. Исках да бия един мой колега, който сгреши левашки при един от головете на Стяуа. Жалко, че отпаднахме, хич не бяхме лош отбор.
– В ЦСКА хвана новата вълна – Стилиян, Мартин и Бербатов.
– Да, бяха много точни момчета. Личеше си, че са големи футболисти. В Панчарево имахме две съблекални – едната беше за по-младите, другата за опитните, за тарторите. Там бяхме аз, Методи Деянов, Милен Петков и др. Бързо-бързо поканихме и тримата да дойдат при нас. Усещахме ги, че са силни. Стилиян и Митко веднага се вписаха в групата от тази съблекалня, докато Мартин беше по-затворен характер.
– Ти центрира на Бисер Иванов за онзи автогол на 13 май 2000 година. Помниш ли?
– Е, как мога да забравя! Това е уникален случай в историята на футбола. Да отменят автогол заради засада! В този мач с Левски играх много силно, не беше само центрирането за гола на Легендата. Имах бая спускания по крилото. Нямахме обаче късмет и накрая Гонзо ни вкара своя Кървав гол. След мача с Мето Деянов и Галин Иванов взехме Бербатов с нас, защото беше съсипан. То и ние бяхме ядосани, все пак загубил си Вечното дерби, решаваше се титлата. Закарахме Бербатов в Казичене, наляхме си по чаша уиски и се опитахме да му вдигнем духа, да му кажем, че животът продължава, да не говорим малко за футбол, макар че говорихме за мача де, как да не говорим. Пихме уиски и ни беше тъжно. Така беше.
– Взе участие и в онзи мач, в който Литекс би ЦСКА с 8:0. Какво си спомняш?
– Е, това е нещо, което сигурно се случва веднъж на 50 години. Нямам обяснение за този резултат. Беше един от мачовете, в които нищо не ти се получава. Все едно да има нещо на рафта, да искаш да го вземеш с ръка, но да не можеш да си вдигнеш ръката. Не мога да го обясня по-добре. Слуховете, че е имало продали се играчи са глупости. Кой ще се продаде, за да падне с 0:8?! Така плюеш по клуба, по кариерата си. Нямаше такова нещо. Просто много лош ден.
– Защо в националния отбор не те викаха повече след Евро’96? Беше на 27 години.
– Не мога да дам отговор на този въпрос. Така се решили следващите след Димитър Пенев, така са направили. А и да не забравяме, че след мен в националния отбор застъпи един много добър футболист – Радостин Кишишев. Така че не го мисля – така е станало, няма връщане назад.
– Какви указания ти даде Димитър Пенев за мача на „Парк де Пренс“ с Франция?
– Каза ми да не се включвам в атака, а да си пазя дясната зона на защитата. В националния отбор играехме различно, спрямо това, което беше в Левски. Георги Василев ни караше с Цанко Цветанов да се включваме и да центрираме топката. При Пената беше обратното. Даже е имало мачове, в които с Цанко не се бяхме усетили и бяхме направили включвания напред. И на почивката Пената казваше: „Къде си тръгнал? Така влизаш в зоната на Емо Костадинов? Ти по-добър ли си от него? Искаш да си дясно крило ли“. На „Парк де Пренс“ си бях десен защитник. Казвал съм го и друг път – обърнете внимание Жинола като сгреши топката каква атака направихме. Няма нищо случайно в нея, не беше импровизация. Вижте запис с подаванията, с движението. В нашия отбор имаше големи фигури – Христо Стоичков, Емо Костадинов, Любо Пенев, Балъков, Лечков. Всеки имаше самочувствие и всеки си тежеше на мястото. При тях нямаше случайност. Може да е в добавеното време, но няма да ритат напосоки и да центрират за каквото стане. Те бяха научени, умееха.
– С кого си смени фланелката на „Парк де Пренс“?
– Взех фланелката на Давид Жинола. След това я подарих на Кирил Коларов, който имаше принос за преминаването ми в Левски. Година преди да отида на „Герена“, той идваше и се навърташе покрай тренировките на Славия. Идваше от името на Андрей Желязков, защото нямаше как Жужо да започне да се появява там. Щяха да тръгнат приказки, че Левски оглежда някого, че говорят с мен и т.н. Когато се върнах от Франция, Кирил Коларов ми каза, че иска фланелката на Жинола и че я заслужава. „Да, заслужаваш я“, му казах. И му я подарих. А иначе самата „размяна“, подчертавам, че е в кавички размяна, стана на самия терен. Ние тичахме, радвахме се, крещяхме, и на прибиране гледам Жинола седи прав до терена, покрил си главата с фланелката. И седи като паметник, много странно. Приближих се и му казах: „Чейндж“. Той не ми каза нищо, махна си фланелката от лицето, все едно не ме виждаше, протегна ръка, даде ми фланелката си. Супер странно изглеждаше. Подадох му моята фланелка, но той не я взе. Все едно не ме виждаше и забелязваше. Подминах го и се прибрах в тунела с двете фланелки – моята и неговата.
– Медалът ти от САЩ’94 пък е в Ивайло Манджуков.
– Да, аз не съм човек, който държи много на тези неща. Световното в Щатите е в главата ми. Не съм от тези, дето ще седнат да си гледат медала. А Ивайло е мой много добър приятел, футболен ценител и знам, че за него ще бъде важно да има и пази такава ценност.
– Година след Световното бихме Германия в дъжда в София. Какво си спомняш от този велик мач?
– Всички знаем как се разви той – поведоха ни с 2:0, после обърнахме. Няма да забравя никога обаче как на почивката Стоичков започна да говори на всички. Застана в съблекалнята и каза: „Ей, стегнете се бе! Как ще ни бият тия бе? Утре как ще излезем по улиците на България!“. Това сега ми изглежда даже нереално. Това е Германия, трикратен световен шампион тогава, след една година станаха европейски шампиони. А ние не си представяхме как ще погледнем хората в очите, ако ни бият. И Стоичков ме надъха, признавам. Казах си: „Вярно, как ще вървим по улиците, ако паднем от Германия. Какво като имат Клинсман и Хеслер в състава си! Ние имаме Стоичков, Костадинов, Лечков“. Истина е. Няма да забравя тези думи на Стоичков – как ще излезем по улиците, ако паднем от Германия. Това показва какви бяхме. Истината е, че ние сме продукт на спортната система в комунизма. Друго време беше.
– А днес?
– Днес е коренно различно. Бях на „Герена“ наскоро. Имаше тренировка на изкуственото игрище. Наблизо имаше паркирана някаква баровска кола. Явно някой чакаше детето си. По едно време започна леко да вали. Шофьорът излезе, викна едно от момчетата, които тренираха, и онова дотича, качи се в колата и си замина. Майката казала, ако завали, да прибират детето. Е, това какво е? Ние едно време играхме нонстоп. В голямото междучасие риташ, мокриш се до колене, после пак в час. След училище пак ритане. И бяхме много деца. Минавам скоро покрай едно софийско училище. В двора футбол играят пет деца, от които две бяха момичета, близначки. А пред училището пълно с ученици с цигари. Понеже не им дават да пушат в двора, те излезли отвън. Кой вече спортува? Това е истината. Едно време спортът беше държавна политика. Сезонът сега започна, а футболистите говорят за умора. Кога се уморихте бе? Нали сте имали подготовка, минали са само 4-5 кръга от първенството и 2-3 мача от евротурнирите. Представям си едно време да кажеш на Димитър Пенев, че си уморен в началото на август, каква физиономия щеше да направи.
– С какво се занимаваш днес?
– Ходя като делегат на Българския футболен съюз. Ако излезе някакво добро предложение, ще го мисля.
– Благодаря за това интервю. Весел празник!
– Благодаря!
