-
Бургас е имал редица изявени футболисти. Спомене ли се обаче голмайстор, няма как едно име да не изплува над всички – Тотко Дремсизов. И до ден днешен остава неподобрен бургаският му рекорд от 112 гола в „А” група.
Тотко Тенев Дремсизов е роден на 5 януари 1947 г. в Бургас. Кариерата на нападателя минава само в два отбора – Черноморец и ЦСКА. За бургазлии играе в периодите 1967 – 1971 г. и 1972 – 1982 г. През сезон 1971/1972 е „армеец”. Общо има 258 мача и 112 гола в елита (241 мача със 107 гола за Черноморец и 17/5 гола за ЦСКА). Шампион на България и носител на Купата на Съветската армия през 1972 г. с червената фланелка. 3 са двубоите му за националния, 6 мача с 2 гола е статистиката му за „Б” тима, а 11 срещи с 4 попадения – за младежите на страната ни. Удостоен е със званието „Майстор на спорта“ през 1974 г. За ЦСКА има 1 мач за КЕШ.
Бил е треньор на Черноморец от 1989 до 1994 г., заемал и поста изпълнителен директор. От 2001 до 2003 г. води Камено. Оглавявал е и Зоналния съвет на БФС – Бургас.
Но със сухата статистика до тук. „Меридиан уикенд” имаше удоволствието да се срещне с живата легенда на бургаския футбол, която след малко повече от 2 месеца ще отпразнува своя 70-годишен юбилей. Ето как започва разказът му:
„Появявам се на бял свят в бедното семейство на Генчо и Руска Халачеви. Роден съм с името Тотко Халачев. Имам двама по-големи братя – Димитър и Рали Халачеви. Те също са известни футболисти в Бургас. Именно покрай тях се запалих – от съвсем малък бях по стадионите. Аз съм осиновен от леля ми и свако ми. Те са били политически емигранти и нямат свои биологични деца. Завръщат се в България, когато са на около 50 години, а в същото време майка ми е била бременна с мен. Тогава им казала, че ако и третото й дете е момче, ще им го дадат да го осиновят – да има кой да се грижи за тях, като остареят. Тези думи на майка ми са ми останали в съзнанието и съм ги следвал. Затова и почти цялата ми кариера премина в Черноморец – да съм близо до тях. Та от семейството на свако и леля идва и моята фамилия Дремсизов. Аз винаги съм знаел, че имам две майки и двама бащи”, разказва някогашното страшилище за вратарите, което си позволява лукса да откаже едновременно на… Левски и ЦСКА.
Прави го на 23 г. Отлага дипломна работа, само и само да не отиде при „армейците”. Лично актьорът Георги Джубрилов, който също е бургазлия, опитва да го „вербува”. В крайна сметка се стига и до намесата на вътрешния министър Ангел Солаков, силна фигура в Левски, който му помага остане в Черноморец. Старши треньорът на „червените” по онова време Манол Манолов е бесен от отказа, заради което открито недолюбва Дремсизов. Иван Славков – Батето пък по-късно казва на футболиста: „Тотко, Тотко, от всички, които исках, само теб не успях да взема в Левски”.
В крайна сметка таранът трябва да влезе в казармата и така да стане част от ЦСКА.
„Юли 1971 година бях на почивка със семейството си. Купувам си вестник и заглавието на първа страница ме обля със студен душ – Ангел Цанев сменил Ангел Солаков. Отидох в София, говорих със Солаков, но от него вече нищо не зависеше. Влизам в сградата на казармата, за да ме приемат в ЦСКА. Оттам ми казват да бягам в близката бръснарица и да ме острижат нула номер. 13 дни стоях в казармата, преди да стъпя на „Народна армия”. По-късно разбрах, че Симолията е рекъл: „Да стои там, да разбере на кого отказва”.
Идват осминафиналите за КЕШ на ЦСКА с португалския гранд Бенфика. „Първия мач го загубихме с 1:2 в Лисабон. Пътувах с отбора, но не играх. Преди реванша тренираме на малки вратички. Петър Жеков се хваща за коляното и пада. В деня на мача Димитър Пенев ми казва, че Жеков няма да се оправи – да се приготвям да играя. На разбора обаче Симолията определя за централен нападател Митата Якимов. В същото време Стефан Божков, тогава началник на футбола в ЦСКА, ми нарежда да отида в залата на стадиона да загрявам – нямало как да не вляза. Така и не победихме (б. р. резултатът е 0:0 и продължава Бенфика), а беше извършена само една смяна – Трънков вместо Якимов”, спомня си Дремсизов. На следващия ден Манолов се карал на… Тотко. „Аз съм те взел да плашиш Жеков, а ти нищо неправиш”, крещял Симолията.
Топ реализаторът се сеща и как е трябвало да играе срещу родния Черноморец. „Беше 1972 година. Играем в София, а на полувремето резултатът е 0:0. Аз съм резерва за ЦСКА. Отборите излизат за второто полувреме и Цецо домакинът ми вика: „Събличай го този анцуг – влизаш”. Тук е моментът да кажа, че с изключение на Манолов с всички останали от ЦСКА запазихме много добри отношения и дълго време си поддържахме връзка. После разбрах, че са му казвали на Симолията да ме пусне, а той в началото отговарял: „Кой, този ли? Той е от тях”. В крайна сметка са го убедили, че ще помогна. Влязох, изработих дузпа, а сам вкарах още 2 гола (б. р. – ЦСКА бие с 3:0 за 11 март 1972-а). Любопитно е, че след мача се прибирах към Бургас и пътувах във влака заедно с всички от Черноморец. След месеци вече се бях върнал. Имахме мач с ЦСКА (17 декември). Вкарах им гол и бихме с 2:0. Колкото до головете ми, щяха да бъдат повече, ако не бяхме играли 4 години в „Б” група”, убеден е той. Черноморец е пратен във втория ни ешелон заради „черна каса”. Но това не било истинската причина. Според Дремсизов по това време всички клубове са имали „черни каси”. За легендата по-реалната причина е, че Черноморец за един сезон са били всички софийски отбори и станал неудобен.
„На 28 години реших да се откажа, а все още можех да играя във всеки един отбор. Считах, че имам достатъчно акъл, за да се реализирам навсякъде. Нончо Киров ми предложи да завърша треньорската школа в СССР. Аз отказах, което отчитам за грешка. По-късно ме викаха да помогна на Черноморец да се върне в „А” група. Лятото на 1976-а ни беше поставена твърда цел. Борихме се с Розова долина. Пролетта на 77-а, 3 дни преди гостуването ни в Казанлък, играхме контрола с руски тим. Сблъсках се противник, паднах на земята и ме вкараха в болница. Дойде нашият треньор Васил Желев. Твърдо решен да ме вземе от болницата за мача с Розова долина, но лекарят каза, че той определя какво ще става и ме остави една седмица. Загубихме мача. Следваше гостуване на Беласица (Петрич). Вашпина – така казваха на Желев, беше недоволен от Николай Маджаров, който играеше метач. Та ме преквалифицира мен. Между другото в Петрич, в деня преди мача, ни удари силното земетресение във Вранча. По време на срещата се справих чудесно като метач. Вальо Делиминков вкара чудесен гол и победихме. Завърнахме се в „А” група, а аз на 32 окончателно сложих край на кариерата си”, разказва Дремсизов.
По време на кариерата си той е бил на терена заедно с велики футболисти.
„Винаги ми е било трудно срещу Чичо Пенчо”, спомня си с умиление Дремсизов – Пенев притежаваше изключително висок футболен интелект. Никога не ме е ритал, блъскал или използвал мръсни номера. Надлъгвахме се. Други защитници са ме убивали от ритане. От друга страна, не бих искал да изтъквам някой съотборник. Но страшно съм задължен на Антон Кръстев, който дойде в Бургас от Славия. Беше с излишни килограми, но имаше великолепен поглед върху играта и уникален пас”, говори Дремсизов. Той се сеща и за първата си среща с великия Георги Аспарухов.
„Спомням си, че за когато го видях, щях да полудея от вълнение. Питаха го дали знае кой съм, а той ме погледна и каза: „Е, как да не знам? Ти си Дремсизов, нали?”. Като малък симпатизирах на ЦСКА, което беше нормално – биеха наред, колко пъти шампиони бяха последователно… Кое дете не иска любимият му отбор да побеждава? Но заради Гунди, по-симпатичен ми стана Левски. Велик футболист и човек. Когато Жоро Соколов е щял да се разделя с Левски, попитали Гунди кого иска за партньор в атаката, а той, без да се замисли, казал: „Тотко Дремсизов”. Това беше огромно признание и голямо щастие”, завършва разказа си идолът. А можеше да продължи да говори още месец и все да го гледаш зяпнал, без да се отегчиш нито за секунда. За „довиждане” ни показва любимата си снимка. Тя е от 10 декември 1966 г. Излиза на първа страница във вестник „Футбол” със заглавие: „На колене пред изгряващото слънце”. Кадърът е от мача Славия – Черноморец в София (3:2).
Тотко Дремсизов стреля пред погледа на падналите Александър Шаламанов и Петър Петров.
А натрапчивото усещане след разговора ни е, че големият футболист Тотко Дремсизов е и дълбока и неизчерпаема личност – такива, каквито безкрайно много липсват в съвременния ни футбол…
Внукът му Теди вдигна Суперкупата на България по… волейбол
Петима от внуците на Тотко Дремсизов са момчета – Теди, Лъчезар, Ивайло, Денис и Тео. Първият и последният са кръстени на него. Лъчезар и Ивайло, както и Денис и Тео са разнояйчни близнаци. „Абсолютно не си приличат – нито като физиономия, нито като структура, нито като характер”, споделя дядото. Има и една внучка – Сермина.
Съвсем наскоро Теди Дремсизов отново напомни за величието на спортната фамилия. С него в състава Нефтохимик 2010 спечели Суперкупата на България по волейбол.
„Той сам си вървеше по пътя към спорта. Той и до ден днешен ходи с приятели да играе футбол на малки вратички, но за удоволствие. Иначе показваше данни. Мисля, че баща му малко го понатисна малко за волейбола. Иначе, може и да е взел нещо от мен, защото за разпределител се иска преди всичко мозък освен техника. Радвам се много за него, как да не се радвам. Намери си призванието във волейбола. От все сърце му желая да се развива и остави следа в този спорт”, гордо обяснява дядото.
Близнаците Тео и Денис пък живеят заедно с родителите си в САЩ. И двамата следват стъпките на славния си дядо и тренират футбол в Страната на неограничените възможности. „Денис сякаш по-не иска да играе футбол. Но Тео е запален. А и има талант. Ходих в Америка, като една от целите бе да поработя с него. Той преминаваше от деца към младша възраст и им предстоеше селекция. Най-важното е всички да са живи и здрави. Да си намерят своя път и да се реализират в живота”, категоричен е Тотко Дремсизов.
Харесай Фейсбук страницата на KotaSport.com ТУК
