Извънреден Конгрес на БФС, нов президент, обещания за промяна… При други обстоятелства, в друго време, при различни главни герои футболът ни щеше да се къпе в оптимизъм и позитивизъм. За съжаление, всички гръмки фрази в момента са съпроводени с недоверие и огромна доза песимизъм, но всичко това има своето логично обяснение и няма смисъл да припомняме обстоятелствата около смяната на Борислав Михайлов.
Излишно е да съдим и скептиците, които отказват с отворени обятия да прегърнат и подкрепят новата власт, в която личат имената на добре познати стари муцуни, които просто смениха началника си, но не и удобните кресла, в които седят от години и гледат отблизо как футболът ни затъва. И сега се опитват да убедят всички как вече са твърдо решени да тръгнат по пътя на просперитета и благоденствието, но не собственото и на ближния, а на футбола. Те отдавна загубиха народното доверие и ще им коства много, за да си го върнат. Бомбата е заложена и обстановката прилича на минно поле във Виетнам. Една грешна стъпка и фенското недоволство ще гръмне със страсти, които и водно оръдие няма да може да охлади.
Единственият начин тази власт да има поне малко картбланш и комфорт, а не да работи под постоянен залп от обиди и гняв, е националният отбор. Дано е добра поличба, че новият президент на централата Георги Иванов тръгна с обеда, каквато трикольорите не познаваха от 16 ноември 2022 година, когато бе надигран Кипър в приятелски мач. Точно 493 дни бяха нужни, за да станем свидетели на нов успех, макар измъчен и дошъл след солидна доза треперене и пропуски на съперника.
Сега не е нужно да вадим тежката артилерия от критики за това, че играчите на Танзания, които са на нивото на Андора, изпуснаха няколко положения и удариха две греди, които можеха да дадат съвсем друг развой на срещата.
Разбира се, далеч сме и от мисълта да отваряме шампанското и да организираме празнична заря по повод победата над 116-тия в класацията на ФИФА.
Ще опитаме да останем реалисти. Най-хубавото е, че трикольорите „отлепиха ютията“ и въпреки индивидуалните грешки се видя, че най-сетне в този отбор има стремеж към изграждане на стил. Но за да дойдат увереността и самочувствието, ще са нужни време и още положителни резултати.
Илиан Илиев даде заявка още в мачовете с Унгария и Сърбия в края на евроквалификациите. Той наследи разбита команда, която Ясен Петров и особено Младен Кръстаич бяха превърнали в опитно поле. Но въпреки това изхвърли брашнения чувал и трикольорите вече не бяха тъпанът, който всички биеха под път и над път.
Срещу Танзания се видя, че вече се работи и върху изграждането на стил. Нямаше безцелно изритване на топката при изнасяне, българите се стремяха да контролират събитията и да организират атаки по зададени и очевидно тренирани модели. Положителна оценка заслужават старанието за вземане на бързи решения, както и контрапресата при загуба на топката. Това обаче са дълги процеси, които няма как да бъдат отработени за няколко дни. Най-хубавото е, че Илиан Илиев показва, че има ясна визия за гръбнака на този отбор. И именно около него ще започне да гради състав, който да носи надежда, а не само позор.
И тук на преден план излизат работодателите на селекционера. Георги Иванов и хората от Изпълкома са длъжни да направят и невъзможто Илиан Илиев да е единствено начело на трикольорите. В момента България има точно от този специалист. Колкото и добър и можещ в професията си да е треньор номер едно за 2023-та година, то несериозно е той да мисли два месеца за клубния си отбор, а след това за една седмица да превключва на вълна „национали“. На този етап успява, но това не може да продължи вечно. И когато се започнат евентуални преговори за бъдещето му след юни, то за всички страни трябва да е ясно, че Илиев е спасителната сламка не само за Гонзо, а за българския национален отбор.
Явор Пиргов/ „Тема спорт“
