И така, големият ден дойде. Левски излиза в първия сблъсък с АЕК за влизане в основната фаза на Шампионската лига. 20 години след онзи мач с Киево, който отвори вратите за „сините“ към тогавашната групова фаза и осъществи един техен дълго чакан блян. Сравненията между сегашния Левски и онзи, който донесе толкова голяма радост на синята част от България, се налагат от само себе си и са неизбежни. Както и разбира се между техните предводители – Станимир Стоилов и Хулио Веласкес.
Преди и ние да се опитаме да откроим най-важните прилики и разлики между онзи тим и настоящия, сме длъжни да направим някои задължителни уточнения. Първото е, че тези съпоставки не са окончателни, защото приказката на сегашния все още е много далеч от своя край и има време да става все по-хубава. Именно поради това и правим съпоставката между тези два славни състава или ако искате тези две славни генерации, взимайки предвид постигнатото само до плейофа за влизане в ШЛ. Или с други думи обхващаме целия период на Веласкес от идването му в Левски в началото на 2025 година и първите две години на Станимир Стоилов начело на „сините“. На практика точно мачовете с Киево бяха последните, донесли успех на отбора на Мъри и радост за феновете.
Така стигаме и до първата голяма разлика. Стоилов го докара до мач за влизане в групите на ШЛ след две пълни години работа и две участия в Европа. Веласкес пък стига до този етап още при втория си сезон в турнирите.
Но пък всичко и при двамата започна по еднакъв начин. Те бяха приети със сериозно недоверие от много по-голямата част от феновете. При Мъри имаше дори освирквания при една от първите му тренировки с отбора през 2004-а. Хулио Веласкес също бе посрещнат меко казано резервирано. Уточняваме пак – не от всички, но от по-голямата част от фенската маса. Разликата между идването на двамата е около две десетилетия. При Стоилов нямаше социални мрежи, за да се види мнението на по-голяма група фенове. При Веласкес обаче имаше и доста привърженици, пък и журналисти го наричаха физкултурник и как ли още не. Хубавото е, че и двамата треньори по категоричен начин затвориха устите на критиците си – кой по-бързо, кой по-бавно.
Друга прилика е, че всеки от тях бе личен избор за поста на Наско Сираков. И той при първите им години в клуба бе техен гръб и опора. А това от своя страна още повече затвърждава статута му на най-голямата легенда на клуба за последните 50 години.
Тук идва място да започнем да открояваме и разликите между двамата треньори. Първата е, че до момента, в който стигнаха до плейофите за влизане в ШЛ, Стоилов поне на два пъти се разклати много сериозно, докато този на Веласкес нито веднъж. Към Хулио се надигнаха гласове, които искаха главата му единствено след онзи мач със Славия в края на миналата година, когато пусна резерви и падна с 0:2 на „Овча купел“. Из интернет пространството се разнесоха тежки думи като предателство, но те бяха само от крайни и по-крайни фенове. А вътре в клуба така и никога не се стигна до обсъждане на поста му. При Стоилов обаче не беше така. Първият фенски гняв се надигна след отпадането от Беверен, около 2 месеца, след като той бе поел тима. Оставаме настрана доколко беше справедлив той. Левски бе елиминиран от среден белгийски отбор, което не би трябвало да е трагедия. Но тогава критериите и стандартите все още бяха високи и срещу такива отбори феновете на грандовете гледаха на любимците си като на фаворити и искаха задължителни успехи. Сираков обаче застана зад Стоилов в този критичен момент и той отмина. Другият такъв бе след загубата от Публикум в Словения през 2005-а с 0:1. При 0:0 в реванша съперникът изпусна положение и се чуха освирквания на „Герена“. Измъченото обаче премина и мачът бе спечелен с 3:0. След това се навлезе в най-хубавите глави от приказката.
Тук е мястото да отбележим, че до днешния плейоф, Веласкес няма издънка в Европа. Той игра със 7 съперника, като всеки при жребия бе в урната на поставените. Включително и безспорно най-силният от тях – Борац Баня Лука. Веласкес отпадна дотук само от безспорно по-силни тимове от неговия, каквито са Брага и АЗ Алкмаар. Безспорно по-солиден е и АЕК и няма да е провал, ако гърците се окажат краен победител. За Беверен казахме, че провал може и да не е точната дума, но безспорно е, че Левски беше поставен при жребия конкретно срещу този съперник и по всеобщо мнение можеше да го преодолее.
Отчитаме и това, че преди да получи шанс да атакува ШЛ, Стоилов направи и един невероятен сезон за Купата на УЕФА, където достигна до четвъртфиналите. Нещо, което сега Веласкес не е направил. Но пък за него вторият сезон е именно сегашният. Така че поне до преддверието на ШЛ, той достигна по-бързо от Стоилов.
Стигаме и до най-важното нещо при сравнението – изпълнителите. Първото което трябва да се каже, че Стоилов успя с много повече българи в състава си. Отчитаме, че и времената бяха други – все пак говорим за две десетилетия назад, когато все още чужденците не бяха залели толкова масово поне нашето първенство.
В основния състав на Стоилов те бяха четирима, но много класни – Седрик Бардон, Лусио Вагнер, Ричард Еромоигбе и Игор Томашич. В отделни моменти до влизането в ШЛ играха още Саша Симонович и Екундайо Джайеоба, който се контузи адски тежко на мача с Публикум на „Герена“. Всички останали бяха българи. При Веласкес е точно обратното. Сега само двама българи са титуляри – вратарят Вуцов и капитанът Кристиан Димитров.
Тук е мястото да кажем и това, че само през това лято при Веласкес му бе предоставена най-скъпата селекция в историята на клуба, а като бройка бяха взети 8 нови. При Стоилов общо за трите лета до мачовете с Киево – през 2004-а, 2005-а и 2006-а му бяха взети общо едва петима. Специално през 2006-а бяха трима – Веско Минев от Ботев Пд, Георги Сърмов от Нефтохимик и Атанас Борносузов от руския Том Томск. Последният по никакъв начин не се включи в онзи дрийм тим, докато Минев и Сърмов станаха значими фигури в годините след края на приказката.
Друга безспорна и съществена разлика е, че Стоилов разполагаше с по-ограничена група. Говорим за 13-14 човека. Веласкес сега има 22, като резервите са значително по-близко до нивото на титулярите, отколкото бяха тези на Мъри. При него равностойна смяна бе само тази на върха на атаката, където най-често в хода на мачовете Емил Ангелов сменяше Валери Домовчийски и обратното. Станислав Ангелов беше момчето за всичко и играеше на всякакви позиции, докато сегашният отбор на Веласкес е универсален. И добри на повече от един пост, което може би и се очаква от тях с оглед солидната сума, извадена за селекция.
Ако погледнем само титулярите, може би онзи отбор на Мъри като единици е малко по-силен. Серафимов например няма как да е титуляр, ако имаш Елин Топузаков и Игор Томашич. Георги Петков също поне засега не е надминат от своя ученик Светослав Вуцов. Няма как и Търдин или Мубарик да играят вместо Даниел Боримиров. Не десния фланг също едва ли някой би могъл да изяде мястото на Димитър Телкийски. На останалите постове може би сегашният тим превъзхожда, макар някои да смятат, че по-добър атакуващ халф от Седрик Бардон Левски не е имал.
Така че Стоилов успя с много по-къса пейка. Що се отнася до резултатите, и за двамата най-голямата победа е над босненци – при Мъри над Модрича, при хулио над Борац. Любопитното при испанеца е, че неговият тим дотук бележи повече голове като гост, отколкото като домакин. А това е прекрасно, като се има предвид колко малко са големите мачове на Левски в Европа на чужд терен.
И така – Мъри или Хулио? Както вече уточнихме, всеки от тях по някой показател е по-добре от другия. По-важното е, че и при двата привържениците на Левски изживяха прекрасни европейски вечери. А вече кой как ги е изживял и кога се е чувствал по-добре си е изцяло субективна преценка. Най-хубавото е, че говорим за два силни отбора на Левски, все в новата история на клуба. И имаме база да сравняваме и да спорим кой и в какво превъзхожда другия./ „Мач Телеграф“
