-
Заедно с Трифон Иванов той беше страшилище за противниковите нападатели на световното първенство в Съединените щати преди 30 години. Един от железните войници в българската отбрана. Доказа класата си на изключителен бранител и в Бундеслигата, а по-късно пренесе знанията и на треньорската скамейка. На клубно ниво записа най-сериозните си успехи начело на Берое, а впоследствие изведе националния отбор до престижни победи над Швеция и Нидерландия, като доведе България и до подножието на европейските финали, печелейки групата в Лигата на нациите. Днес Петър Хубчев навършва 60 и ще отбележи юбилея със семейството си в Германия. Сега Хубси, както го наричаха по време на футболната му кариера, играе и мач за възстановяването си от онкологично заболяване. Той не е от хората, които обичат празните приказки. Не е медиен герой. Затова говори рядко и когато вижда смисъл от това. А със сигурност има какво да каже. Ето какво сподели Хубчев в интервю за „Тема Спорт“.
Г-н Хубчев, с наближаването на кръгла годишнина човек си прави равносметки – за направеното, за пропуснатото, каква е вашата?
– Честно да ви кажа, не съм направил такава все още. Със сигурност съм пропуснал много неща. Не съм изпадал в подробности.
Хората остават с погрешно впечатление за вас, защото не говорите често. Но това е публичен образ, който сам сте избрали. Защо?
– Много са причините. Така съм преценил. От една страна, семейството ми остана по-настрани от всичките тези шумотевици. От друга, смятам, че особено в България при много голяма част от колегите, които се занимават със спорт и футбол, нещата не са съвсем коректни. И предпочитам да не говоря, да не вдигам лозунги, а да остана малко по-настрани.
Защото се преиначават думи или по друга причина?
– Много често. И се пише по начин, по който всичко се изкривява и придобива съвсем друго значение. Но не се сърдя на никого. Така са преценили, така са направили. Много често се влияят нещата от клубната пристрастност на дадения човек, на симпатиите му към да ден треньор или даден футболист. И съм преценил да не вдигам излишен шум около себе си.
Успяхте ли да опазите себе си и семейството от този излишен шум?
– Мисля, че да. С цената на много неща.
Каква беше цената?
– Трудно ми е да говоря на тази тема и не ми се говор по нея. Изписаха се повече негативни неща, бях изкаран какъв ли не – темерут, кривак, не знам си какво, не знам си що. Не че е кой знае каква обида за мен, аз така съм преценил – така съм постъпил. Може и аз да съм сбъркал, разбира се.
По-леко ли се живее така? Имам предвид, встрани от медийното внимание, когато медийните изяви се избират внимателно?
– Мисля, че да. По-добре можеш да се концентрираш върху това, което трябва да свършиш, отколкото да разтягаш локуми и да говориш какви ли не глупости. Много голяма част от това са и неистини, но ти по този начин се стремиш да се харесаш на дадения журналист или медия и се изкривяват много от нещата.
Живели сте и по времето на социализма, и по време на демокрацията. Как се промени животът и в каква посока в България според вас?
– Няколко неща казвам от самото начало и не ме е страх и срам да ги призная. Ще ги кажа и днес. Никога не съм крил, че съм роден на село, защото в България се смяташе, а мисля, че и все още е голяма обида, ако ти кажат „селянин“. Никога не съм се крил от произхода си. Напротив, даже съм се гордял, че съм роден и възпитан на село. И то точно по този начин от моите родители. Не съм имал никакви притеснения от това да живея, за да крия нещо от някого или да заблуждавам.
Сам започвате темата, в какво семейство израснахте?
– Тук ще използвам няколко клишета. Абсолютно нормално, бедно, селско българско семейство. Далеч съм от политиката, както се опитах да се опазя от много публични изяви, така не съм се ангажирал и с политика. И до ден днешен не съм ангажиран с определена политическа партия. За мен имаше доста много хубави неща по онова време от така наречения социализъм. И не ги отричам.
Имате син и дъщеря. Вече сте и дядо….
– Да. И дъщеря ми има дете, и синът ми. Той, без да съм разговарял кой знае колко с него по тази тема, се оказа родолюбец. Нещо българско в него си е останало и не може да се пречупи. Той в момента си живее и работи в София. А дъщеря ми и останалата част от семейството ми е тук, в Германия.
Изпреварвате ми въпроса с отиването ви в Германия. Кое най-много ви впечатли в Бундеслигата и страната тогава?
– Малко ще се отклоня от въпроса ви, за да ви разкажа нещо интересно. Синът ми е женен за дъщерята на Илия Груев. А Илия Груев-младши играе в Лийдс в момента. При това доста успешно. От време на време си позволявам да го попитам някои неща. Признавам, нямах голям допир до английския футбол. И той веднъж ми каза: „Бат Петьо, каквато е разликата между Бундеслигата и българското първенство, такава е и разликата между германското и английското“. Смята се, че Бундеслигата е абсолютно организирано първенство и аз мога да го потвърдя. Изпипано е всичко до последния детайл. И каква е тази разлика между Висшата лига и Бундеслигата аз просто не мога да си го представя. За мен германското първенство е едно от най-добре организираните във всяко едно естество. Не само финансово – терени, храна, възстановяване, начин на тренировки… И ми е много любопитен футболът в Англия. Хората са много напред, а през последната година имам доста време и обърнах внимание на това нещо. Наистина си заслужава. Преди се чудех, честно си казвам, защото и аз съм изкарвал прехраната си с футбол, много голяма беше разликата в заплащането, но все повече се убеждавам, че хората си заслужават парите.
Има и някаква нотка романтизъм в Чемпиъншип, която поне мен лично малко ме връща към футбола от 90-те, силна връзка с феновете…
– Феновете няма какво да ги сравняваме. Аз там не съм чул за намеса в работата на ръководство, за освиркване, псуване, обиди, които при нас за съжаление са популярни във всички възрасти. Там е изключено. Просто са верни докрай. Но трябва да бъдем честни и да кажем, че и самите футболисти се раздават във всеки един мач, а със сигурност и във всяка една тренировка на 100 процента. Пак с малко тъга ще го кажа, без да ангажирам и обиждам никого, това не е така при нас. Ние не можем дори да фаулираме противника както трябва. Малко по-коректно, тактически. Като че ли се влиза с цел да се контузи съперникът.
Защо си тръгнахте от националния отбор? България имаше реален шанс да се класира на европейско първенство през Лигата на нациите.
– Защо – няма да ви кажа. Само ще добавя, че първо имах голям късмет, че през цялото време съм работил със страхотен екип. В треньорския попаднах на чудесни момчета, прекарахме много време заедно, още сме приятели. Горе-долу вижданията ни за футбол бяха еднакви. Но и се отнасяхме с голямо уважение към целия друг екип около отбора. Работата се получаваше. Ще ви кажа едно – когато отивахме, се разбрахме едно. Боби Михайлов каза, че му писнало някой да дойде, да бие в един мач и да използва CV-то си за това, че е бил в националния отбор, и да заминава. Аз се разбрах с хората от моя екип, че без знанието и позволението на Михайлов няма да си тръгнем. Освен ако не ни освободи, разбира се. Аз си тръгнах оттам със знанието и разрешението на Михайлов, а не както хора, които от години се изживяват като майки и бащи на българския футбол и вземат отношение, без да знаят, смятаха. Забил съм нож в гърба на Боби, излъгал съм го… Михайлов е жив и здрав, може и той да потвърди. След като той ми даде разрешение, тогава започнах да водя преговори с Левски. След като беше изнесено като информация, реших да си замълча тогава.
Коректно ли беше всичко по време на престоя ви в националния отбор?
– Така беше с малки изключения. И това съм го казвал, имаше хора, които все още се изявяват като някакви бащи на футбола, които ми се обаждаха да ме „съветват“ кой трябва да бъде извикан, кой още да бъде извикан и т.н.
Футболни президенти ли са това или мениджъри?
– И едните, и другите. И колкото и комично да звучи, повече футболни президенти.
Защо приехте офертата на Левски?
– Помолих ви да не говорим на тази тема.
Заговорихме се за треньорството. Кой беше вашият учител, от кого откраднахте най-много в занаята?
– Феликс Магат беше човекът, от когото взех най-много неща. Опитвал съм се да черпя опит от всеки един, с когото съм работил от най-ранна детска възраст.
Кое беше най-ценното от Магат?
– Дисциплината и здравите тренировки. Но с една уговорка, че това трябва да бъде пречупено през нашата призма. Не може да вземеш една тренировка на Феликс Магат и едно към едно да я вкараш в български отбор. Щяха да ме обесят на гредата на първата седмица, ако правехме това. Изключителен човек беше Феликс, който държеше винаги на дисциплината и това отборът да е максимално подготвен. И още тогава усетих, че футболисти в Германия, които минаваха за мрънкалници, впоследствие бяха благодарни за това, че се тренира повече. А на мен в България толкова много играчи впоследствие ми казаха, че благодарение на тези тренировки и дисциплина сме постигнали резултати, колкото и да са малки. Знаете ли, напоследък започвам да обръщам повече внимание на работата с юношите. Като треньор съм бил в началото на кариерата си 2 години на по-малките, на втория отбор. Тогава беше забранено да се ползват тежести под каквато и да е форма с футболисти до 18 години. Останах учуден от това нещо, но го спазвах. Сега е тотално различно. Майнц 05 започва с тежестите от 15-годишна възраст. Другите отбори от 16, 17. По-малки тежести, многократни повторения. Забраненото тогава сега е от полза. Футболът се развива и трябва да бъдем в тенденциите.
Как минава ежедневието ви сега?
– Нямам кой знае какво да правя, тъй като съм принуден да бъда малко по-пасивен. Общо взето, еднообразно, но за мен е по-важно да минава и то да минава в положителна посока.
Последен въпрос – липсва ли ви треньорството, гъделичка ли ви, искате ли да се върнете отново към него?
– Не. Казвам ви го с чисто сърце, защото напоследък ми остава много време и много често разсъждавам на тази тема. Дано ми повярвате поне вие. Мисля, че времето ми като треньор мина. Знам, че има примери на много възрастни колеги, но там според мен наставникът трябва да е много активен по време на мач. Бих работил с удоволствие в областта на футбола. Използвам това време от година и нещо, за да се запозная с много от нещата в чисто административната работа и научавам много неща, които досега са ми оставали встрани. И досега не съм си представял да правя нещо извън футбола.
Но вече в административната част?
– Да, вече встрани от пейката. На по-удобни столове, по-високи, на които можеш да се облегнеш.
