Днес големият футболист от 70-те и 80-те години Чавдар Цветков празнува юбилей. Чаво, както е известен сред приятели и фенове, навършва 70 години. Техничното ляво крило става легенда на Славия с над 250 мача и над 100 гола за белите. Той даде интервю за „Тема Спорт“ навръх юбилея си.
Г-н Цветков, как се чувствате на тази възраст? Как ще посрещнете празника?
– Чувствам се още млад (смее се). За момента всичко е добре. Чакам с нетърпение да отпразнувам юбилея с приятели. Ще го посрещнем, както винаги. Няма да е с вода при всички случаи (смее се). Започваме от сутринта, защото на тези години е по-трудно, в кръга на шегата.
Притежавате богата визитка, изпълнена с отличия и много незабравими мачове. Как оценявате кариерата си?
– Имам много незабравими моменти, не са един и два. Както хубави, така и лоши, но първите са повече. Когато не спечелиш даден мач, не е много приятно. Но винаги гледам положителните неща.
Прекарвате по-голяма част от кариерата си в Славия. Какво означава този клуб за вас?
– Славия е всичко за мен. Ако не бях играл там, предполагам, че нямаше да давам това интервю. Щях да съм непознат. В „Овча купел“ преминаха най-добрите ми години. Бях на 19, когато преминах в отбора и изкарах дълги години като футболист и ръководител. Славия ми е дал много, но мисля, че и аз съм го правил за любимия отбор.
На кого дължите най-много във футбола?
– На много хора. Имах честта да играя с големи футболисти в Славия. С великия Александър Шаламанов бях съотборник. В един мач на Своге с белите играх срещу него и после като отидох в Славия, той ми каза: „Аз казах на шефовете да те вземат в Славия“. Шами ми помогна много да отида в отбора. Благодарен съм и на всички треньори, с които работех. Когато пристигнах в тима, беше Сашо Илиев, а по-късно Атанас Пържелов, Ташков и Христо Младенов. Мисля, че най-добрият ни отбор бе при Пържелов и Младенов. Спечелихме две купи. В тези години беше трудно да се пребориш с ЦСКА и Левски. Такива времена бяха, но триумфирахме с трофея, защото знаеш, че там няма как да се уреди мач. Отстранихме червените на полуфинал, но добре, че бе в един мач, че при два не се знаеше. Бяхме три или четири години столичен първенец. Биехме поред софийските отбори. Спечелихме и купа за най-добро нападение. Този период на Славия беше много успешен.
Кой беше съотборникът, с когото най се разбирахте на терена?
– Вече споменах Шаламанов, но с бате Шами имах честта да играя само две години. С Андрей Желязков играх най-много и се разбирахме отлично. В тима бяха още играчи като Ваньо Костов и Атанас Александров. Чувствах се много добре на терена с тези големи футболисти.
Имали ли сте възможност да преминете в ЦСКА или Левски?
– Беше невъзможно тогава. Ще ви разкажа един случай с големия Иван Славков. Бяхме приятели с него и Николай Колев-Мичмана, големи левскари. Баща ми също беше такъв. Но тогава имаше споразумение, че от столичен в друг софийски отбор да не може да се преминава. Спомням си, че може би Котков заради Гунди премина в Левски. Имаше обединение между Славия и Локо София и го пуснаха. Интересното в случая е свързано с Иван Славков. В една от книгите си разказа, че са го питали: „Другарю Славков, вярно ли е, че правите каквото си искате в държавата?“ и той отговаря: „Не, не е така, защото исках да взема Чавдар Цветков в Левски и те не ми го дадоха“ (смее се). Беше невъзможно, но не съжалявам, че останах в Славия. Този отбор ми е дал всичко.
Знаем за интерес от много чужди клубове към родни играчи в този период. Към вас откъде имаше?
– Имаше, но тогава бяха други времена, както знаем. Аз и Желязков бяхме първите, които излязоха в чужбина. Но и тук имаше интересна история. Искаха ме много от Белгия. Андерлехт беше голям отбор по това време. Водеха разговори, но ме извикаха от високите етажи и ми казаха: „Отиваш в Австрия!“. Казах им, че не съм подписал договор и искам в Андерлехт, но ми посочиха: или Австрия, или „Овча купел“. Излязохме с Желязков през 1981 година, а на следващата създадоха фирмата „Интерспорт“ за тези трансфери.
Как оценявате периода си в Аустрия?
– Добър. Тогава не можеше да взимаш по-голяма заплата от тази на посланика. Каквото и възнаграждение да получаваш, ти даваха по 900 долара, защото той получаваше 940. Останалите 2300 долара по контракта ги взимаше посолството, а в България ми даваха стипендия от по 40 лева. Може да си ги сметнете, а тогава това бяха много пари. 40 лева бяха три долара. Но не съжалявам, защото взимахме и добри премии в Австрия. Както казваше бате Шами: „Родихме се късно за партизани и рано за футболисти“. Спечелих купа в Австрия, а след това играх в Гърция и Кипър. Единствено съжалявам, че нашето поколение, което беше силно, колкото това в САЩ ‘94, нямаше възможност да играе в чужбина. Да не изреждам какви играчи имахме – Симеонов, Шаламанов, Якимов, Пенев, Аспарухов, Котков… Те нямаха шанс да излязат, докато ние поне имахме такъв. После при нас излезе закон, че станеш ли на 28 години и имаш 30 мача за националния отбор, може да излезеш в чужбина. По това време в България за играчите на тази възраст казваха, че са стари и ги отказваха. Един Димитър Якимов, голям мой приятел, е точният пример за това.
Кои са най-ярките ви спомени в националния отбор?
– Имам над 50 мача за България. Съжалявам само, че нашето поколение не успя да се класира за световно или европейско първенство, а го заслужавахме. Спомням си една евроквалификация с Ейре през 1979 година, когато донесох победата в последните минути. Много хубави спомени имам. През 1981 година с националния отбор направихме турне в Южна Америка. С Мексико направихме равен 1:1, после победихме Боливия в Ла Пас, на високото с 3:1, а след това Еквадор (3:1) и Перу (2:1).
Кой беше най-трудният ви противник?
– Играх много мачове срещу добри защитници. На първо четене мога да посоча Иван Зафиров от ЦСКА. Голям приятел бях и с Цоньо Василев, но той играеше ляв бек. Но може би със Зафето правихме най-силни дуели.
Как ви се вижда сега българският футбол?
– Това, което върши селекционерът Младен Кръстаич, е правилно. С тези млади играчи дано се направи крачка напред. Единственото, което ми прави лошо впечатление, е, че в отборите има много чужденци и то такива, които са на скамейките. Славия е отличен пример за добра политика с младите български футболисти.
