Историята на Владимир Овчаров е достоен пример за това как се случват нещата в България и Западна Европа. Футболният съдия само преди дни сложи край на активната си кариера в Швейцария след 280 ръководени професионални двубоя за последните 10 години, 140 от които в Суперлигата на страната. В България не получава шанс да реферира дори на един двубой в „А” група. Повече за него – в специалното интервю за „Тема Спорт”.
Г-н Овчаров, наскоро приключихте със съдийството. С какви чувства се разделихте с него?
– Не беше лесно да взема това решение. Направих добро име в Швейцария. Получих оферта да заема поста административен директор на Люцерн и мислих около 2 седмици преди да приема. Догодина ставам на 45 и така или иначе нямаше да имам право да ръководя срещи в първенството. Затова и приех офертата на Люцерн. Те искаха човек, който е бил във футболните среди и ще навлезе по-бързо в материята. Семейството ми ме подкрепи в решението, както и всички мои колеги и вече от 2 месеца работя в Люцерн.
Такова нещо, ако стане в България, заради изкривеното ни мислене ще имаме първа асоциация „Този човек идва, за да работи със съдиите”… Но предполагам, че в швейцарския контекст това не звучи особено сериозно.
– Абсолютно, тук се прави ясно разграничение между нещата, които си правил преди няколко седмици и след това. Случваше ми се да влизам в съдийската стая, за да поздравя колеги, с които доскоро съм работил. Хората никога не правят такива асоциации. Те знаят, че коректността ми винаги е била на първо място и за десетте ми години в професионалното съдийство тук никога името ми не е било намесвано в скандали.
Как се озовахте в Швейцария?
– Майка ми живее тук от 1994 година. Тя проправи пътя към страната. Получи предложение за работа в Швейцария, остана трайно и вече 27 години е поданик на страната. След това съпругата ми също дойде да работи тук със съдействието на майка ми. И няколко години по-късно се събрахме всички заедно. За мен беше най-важно да съм до семейството и се озовах тук.
А как се започна със съдийството в Швейцария?
– Ако мога да ползвам този автомобилен термин, 6 месеца бях на скорост „паркинг”. Пристигнах в Швейцария на 7 септември 2012. 2 седмици по-късно чрез мой приятел успях да се срещна с президента на футболната асоциация на страната, който ме прие много радушно. В стравнение с нашия президент, когото едва ли някой просто ей така може да отиде да го посети, аз бях посрещнат много топло. Човекът ми направи кафе, предложи ми закуска, проведохме нормален разговор. Обсъждахме варианти от коя лига мога да започна, защото няма как да отидеш в друга държава и да тръгнеш от там, където си свирил в родината си. Стартирах от аматьорския футбол, бях под наблюдение на техните специалисти от съдийската комисия и на 28 март 2013 година започнах да ръководя двубои в третото ниво на шампионата. Година и половина по-късно направих дебюта си в професионалния футбол на мача Бийл Биен – Волен. И от 13 август 2014 година до преди 2 седмици неизменно бях в листата на професионалните съдии.
Кой ви е най-скъпият мач като спомен?
– Доста са. Винаги първите са най-специални, но бих споменал и други, в които съм имал възможността да съдийствам на световноизвестни футболисти. Ръководил съм двубои на Мохамед Салах, докато беше играч на Базел, на Джердан Шакири. На Килиан Мбапе успях да съдийствам на един двубой между Монако и ПСВ Айндховен. Тогава успях да се запозная с един от идолите ми – Рууд ван Нистелрой, който беше част от управата на холандците. Тогава не предполагах, че Килиан Мбапе ще стане световна звезда. Беше нормално момче. Свирил съм мачове на Милан, на Ивелин Попов със Спартак Москва, на Уест Хям, на Борусия (Дортмунд), на Галатасарай, Спортинг Лисабон и Лион. Срещи, до които, ако бях в България, едва ли щях да се докосна.
Защо нямаше да може?
– Това ми е болната тема. Нещата бяха много различни като представа и реалност. През 2004, когато дебютирах в „Б” група очакванията – моите и на членовете на Съдийската комисия тогава, бяха големи. Мечтаех като бивш футболист и възпитаник на спортно училище да достигна до върховете в моята страна. Но големият проблем беше, че идвам от малък град, че нямам нужния витамин В, който тогава беше много необходим, за да успееш да стигнеш до ранглистата на „А” група. Дълги години бях сред първите 6 съдии в „Б” група, обозначени със звездичка, които чакаха своя дебют в елита. Но не попаднах на правилните хора, които да ми подадат ръка. Когато нямаш връзките и хората във футболния съюз, нещата не са трудни, нещата са невъзможни. Това беше причината да не стигна върха на своята кариера в България.
Това ли е витамин В-то?
– За мен да. Има няколко съдии в „А” група, които са извървели пътя спортно-технически. Тези съдии заслужават своите места. Без да обиждам хора от футболния съюз или такива, които се занимават със съдийство, голяма част от реферите, които минаха през в „А” група в последните години, просто са протежета на силните хора в БФС. Това е мое заключение, мое наблюдение. Няма смисъл да се крие, това трябва да излезе наяве рано или късно. Виждам много добре как се избират съдиите в Европа. Няма такива на мама, на чичо, на татко, на братовчеди. Има рефери, които могат и заслужават. Затова виждате неслучайно, че в европейския футбол има много добри съдии. Не казвам, че ние нямаме. Ние също имаме много добри арбитри, но това, че са намесени други фактори, винаги е пречело на момчетата да разгърнат пълния си капацитет и потенциал.
Добрите съдии нямат право да свирят както трябва, нали така?
– Може и така да се каже. Има мачове, където се показват качества и това, което трябва. Но тази намеса, която е имало винаги и продължава да я има, пречи на нашите момчета да покажат своите качества. Има доста добри съдии в България, които са на много добро ниво. Контактувам с някои от тях, но и ги разбирам, че понякога странични намеси не им позволяват да покажат пълния си капацитет. И може би това е причината за допускането на толкова много грешки на срещите от лигата.
Това е, защото ги е страх, защото ще ги изключат от ранглистата, защо?
– Не мога да кажа, че е страх. Не вярвам в тези времена някой да си позволи да се стигне до крайности. Може би самият факт, че могат да не бъдат съдии в елита или отхвърлени от гилдията, влияе на психиката. Когато един човек не е свободен в главата и има странични мисли, постоянно мисли варианти, това наклонява везната да се допускат повече грешки и да се стига до повече проблемни ситуации. Самата мисъл, че някой някъде иска нещо може би не те оставя да бъде свободен на терена и да правиш това, което виждаш. Някой път нещата не се казват директно с думи. Някой път са индиректно, ти го разбираш, особено като си години наред в тази гилдия, нещата са ти ясни отвсякъде. Но за да затворим темата, съдиите трябва да бъдат оставени на мира. Трябва да има орган, който да ги защитава, защото тези момчета са хора като мен и вас, имат семейства и заслужават да вършат своята дейност нормално. Както аз тук в последните 10 години. За мен на първо място вината е в БФС, защото БФС е обвързан с различни фактори и влияния и малко или много се влияе и на момчетата. Те просто трябва да бъдат оставени да си вършат нещата.
Но сам вие казвате, че директен контакт няма, те просто знаят, че трябва да внимават с определени отбори.
– Да, аз няма нужда да ви обяснявам каква е ситуацията в България. Ясно е накъде духа вятърът. Може би този факт не позволява на съдиите, които свирят на мачове на тези отбори, да покажат това, което могат и което са като футболни съдии.
Не знам как е в Швейцария, но в България VAR се изроди до нещо, което работи само в полза на силните на деня.
– Аз не съм голям привърженик на системата. За времето от въвеждането на VAR констатирах, че съдиите загубиха инстинкта да решават сами. Това пречи на развитието на футболния рефер. Той излиза спокоен и отпуснат, защото знае, че дори да сгреши, зад него има някой и той ще вземе на 50% решението, което главният е трябвало да вземе. Според мен трябва да се редуцират ситуациите, в които да се ползва системата, защото тя изземва целия контрол на арбитъра и той губи психиката и силата в главата си да отсъжда в тежките моменти. Видяхте на финала на световното първенство Шимон Марчиняк как се справи. Аз имам възможността да го познавам покрай един мач на Базел от Шампионската лига. Тогава бях представител на футболния съюз и придружавах Шимон по време на двудневния му престой в града. Практиката е съдийската тройка или четворка да има човек, който ги посреща, настанява ги, с тях е в града. Марчиняк е бивш професионален футболист, спортът му е в главата, религия е за него. Много е силен психически. Аз още след осминафиналите на световното бях сигурен, че той е най-подготвеният да ръководи финала. И видяхте, че нито веднъж не ползва VAR в три ситуации в наказателното поле. И трите бяха отсъдени прекрасно. И трите бяха дузпи. Воденето му на мача помогна на футболистите да играят, без накъсвания. Ако има оценка 100, за мен той я заслужава.
У нас, за да се измият очите, беше назначен Виктор Кашай за шеф на съдийската комисия. Как гледате на този ход?
– Винаги съм бил против чужденец да е начело на Съдийската комисия. Много е трудно да разбереш манталитета на страната, в която отиваш, за толкова кратък период от време. Не може някой да ме убеди, че един унгарец може да поеме и преобрази нещо, което се случва в нашето семейство. Имаме толкова известни бивши съдии, за които тази работа е нещо повече. И за мен е грешка на футболния съюз да си измива ръцете с хора от чужбина. За мен Виктор Касай е един от най-добрите европейски съдии от близкото минало, нямам нищо против него. За мен най-правилното е шеф на Съдийската комисия да бъде българин, който познава обстановката и момчетата, който може да излезе и да каже: „Искам да се случва това, това и това“. Но когато нямаш орган зад теб, който да те защитава и да ти гарантира всички права, тогава не можем да говорим за перфектна организация и перфектно съдийство в България.
