„Христо, не заспивай! Моля те, не заспивай!“ Вероятно за мнозина тези думи звучат познато, защото са отраснали с изключителното постижение на първия българин, погледнал света от най-високата му точка. Възможно е да има и такива, които чуват за първи път финалните слова към един велик алпинист. Независимо от това драматизмът на тези реплики едва ли ще оставят безчувствен когото и да било 33 години след голямата трагедия – смъртта на Христо Проданов под връх Еверест.
„Аз съм на върха, на върха съм – Христо.“ Щастливата вест долита в 18,15 ч. на 20 април 1984 г. Христо Проданов е постигнал изключителен успех за родния алпинизъм – изкачил е върха на върховете Еверест (8848). И то без да използва кислороден апарат. Думите му са ясни и дълго жадувани. След като поема към най-високата точка на планетата малко след 5 часа сутринта, радиостанцията му е мълчала прекалено продължително. Притеснението се подсилва и от факта, че придружаващият го шерп Ринджи се отказва от атаката на върха. На височина около 8200 м двамата се изправят пред 90-метрова скала с обратен наклон. Българинът я изкачва, но шерпът е силно затруднен. Провалят се опитите Христо да изтегли Ринджи – време, в което губи сили и ценни часове. Така 41-годишният инженер продължава сам към заветната цел.
„Тук няма нищо, само пирамида от четири съветски кислородни бутилки и съветско знаме“, продължава Проданов да докладва от Покрива на света. Той пробва да снима, но се отказва. Неуспешни се оказват и опитите му да изстреля сигнални ракети. Успява да вземе малка част от съветския флаг. „Мога ли да оставя камерата на върха“, пита той ръководителя на експедицията Аврам Аврамов. И след като престоява 33 минути на върха, започва спускането, което така и не успява да завърши. Едно обречено слизане в хималайския мрак. Нощта големият карловски спортист изкарва на открито, без кислород, бивачни съоръжения и в зоната на смъртта (така алпинистите наричат височината над 8000 м). Последните откъслечни думи от Христо пропукват през комутатора му в 10,24 ч. на следващия ден, 21 април. „Аз тук… над големия… сив купен.“
Тогава идва ред на радиста Стефан Калоянов: „Дръж се, Ицо, идват към теб. Ти си голям мъж. Ти си българин. Не заспивай! Моля те, не заспивай!“
Връзката се накъсва непрекъснато от смущения. Но оставя без дъх и просълзява стотици хиляди българи в домовете им. Големият бъгарин остава завинаги в прегръдката на снежния хималайски склон. Записът от магнетофонната лента е въртян години наред, но сякаш продължава и до днес да се разнася като ехо по оста Еверест – България.
Подвигът на Христо Проданов започва през февруари 1984 г. Той и още 23-ма членове на експедицията поемат към непалската столица Катманду. Изкачването им е било посветено на 40-годишнината от социалистическата революция в България и 80-годишнината от организираното работническо профсъюзно движение. Групата потегля с 15 тона багаж, като на непалска земя Аврам Аврамов взема тежкото решение да поеме сам ръководството на експедицията. Той стига до този краен извод заради конфликт между Проданов и Огнян Балджийски, които трябвало да са негови заместници.
Предварително е решено, че българите ще се изкачват по западния гребен на върха, известен като „Жестокия път“. Преди нашите само една група от югославяни успява да мине успешно оттам. Останалите 12 опита се провалят, загиват 10 души. През 50-те години на миналия век след обстойно изследване англичани обявяват този маршрут за „невъзможен“. Защо българите решават да минат по „невъзможния“ път? Най-вероятно защото всички други били заети чак до 1990 г.
Част от членовете на експедицията „Еверест’84“, Христо Проданов е прав – третият от дясно на ляво
След изумителното постижение на соловото изкачване на Проданов още четирима българи успяват да минат по западния гребен. На 8 май Иван Вълчев и Методи Савов стъпват на Еверест, а ден по-късно – Кирил Досков и Николай Петков. След родните алпинисти и до днес никой не е успял да покори хималайския великан откъм западния гребен. А Христо Проданов остава като първия в историята, преминал по „Жестокия път“ без кислороден апарат.
Преди 30-години героизмът и саможертвата на един роден алпинист изуми света. Вестта, че Христо Проданов бедства някъде под Еверест, сварва Людмил Янков на височина малко над 7100 метра. Той е в палатка със Стамен Станимиров, а двамата трябвало да атакуват върха след Ицо. С изключителна скорост Людмил и друг от експедицията – Трифон Джамбазов, поемат нагоре, за да търсят Проданов. Времето обаче не било на тяхна страна. Джамбазов изостава и спира след опасност от каменопад. Людмил достига на височина около 8500 м, но е възможно да е бил и на стотина метра по-нагоре. С невероятна скорост той преодолява над 1400 метра денивелация – подобен героизъм и саможертва няма в цялата история на Еверест. След като пада мрак, Янков остава да нощува силно изтощен в спален чувал на открито. Оцелява по чудо в ураганния вятър, но плаща жестока цена – измръзват пръстите на ръцете му и впоследствие губи четири от тях.
После споделя, че бил толкова изморен, че едва ли е имал сили да спаси Проданов. Казва, че само можел да затвори очите му. Така освен със своя приятел Янков се прощава и с мечтата си да види света от най-високата му точка. На 17 април 1988 г. Людмата, както го наричали приятелите, загива под връх Камилата в Рила.
Последните думи в дневника му:
Огън още 30 дни!
В началото на 1984 г. Христо Проданов започва да води дневник за Еверест. „За втори път започвам да записвам най-важното в моя живот към Еверест – моята мечта“, това са първите редове, отбелязани под датата 4 януари. „Изкачих се на Лхотце и още тогава някак смътно, съвсем убедено помислих, че няма да мине дълго време и ще се отправим и ние към мечтания от всички връх на върховете“, продължава Ицо.
Последните слова големият българин записва на 31 март: До обяд оправяхме столовата. Джамбо (Трифон Джамбазов – б.а.) още е там и прави маса и столове от кашони. На мен доста ми мръзнат краката – решил съм да пробвам обувките от вълча кожа. А сега ще напиша някоя картичка и едно писъмце до моето момиче. Засега прекъсвам да пиша. Огън още 30 дни!
Три години преди да остане завинаги в ледената прегръдка на планината, Христо Проданов покорява първия си осемхилядник. Той стъпва на четвъртия по височина връх Лхоце (8516), който се намира в непосредствена близост до Еверест. Решението за първа българска експедиция до някой от великаните над 8000 м е взето още през 1977 г. Набелязана е и целта – Анапурна (8091 м).
Изборът е възприет с възторг от Проданов, той започва да живее в свят от мечти за своя надоблачен гигант. Новина от Непал, че Анапурна е зает до края на 1984 г., облива като студен душ карловския алпинист. Следва промяна – ще се изкачва скално-леденият тризъбец Лхоце. Централният комитет на БКП решава да посвети експедицията на 1300-годишнината от създаването на българската държава.
Подготовка започват 43-ма алпинисти, от които 21 заминават за Непал на 25 февруари 1981 г. Ръководител е Проданов, избран за тази мисия още през 1979 г. След многобройните перипетии денят на истината настъпва на 30 април. В 7 сутринта Христо поема нагоре. Малко след него тръгват Методи Савов и Огнян Балджийски. Точно в 13,55 часа 38-годишният Проданов стига до целта, без да ползва кислород.
„Бях сам на този остър като бургия връх, брулен от вятъра, който се мъчеше да ме отлепи от ледокопите – разказва по-късно героят. – Вълнуващ миг, продължил не повече от 20-30 секунди.“
На върха той намира само една кислородна маска, взема я и след като оставя родния трибагреник, започва да се спуска. Според сведения на останалите участници в експедицията щом Христо стъпил на върха, на останалите било наредено да прекратят изкачването.
Цвета Маркова, Епицентър
