-
-
С Грузия сме почти съседи. Те са от другата страна на Черно море, но вече са и от другата страна на футбола. Защото ние сме затънали някъде много надолу, а те са доста по-нагоре. При това напълно заслужено и закономерно. Постигнаха го с правилна работа и разумни решения, които ги измъкнаха от блатото, поне що се касае до националния отбор.
Преди 15-20 години обаче ролите бяха разменени. Ние гледахме от високата камбанария на фаворита, а те идваха като обречените аутсайдери, които ги бият навсякъде и с по много. Да, същите тези грузинци в миналото ги размазахме два пъти с по 6:2 в София. Първо го направихме в контрола през ноември 2005-а под ръководството на Христо Стоичков, когато все още живеехме с тръпката, че имаме някакъв силен национален отбор. Два гола на Бербатов, още два на Чавдар Янков и също два за резервата Светльо Тодоров. Само да припомним, че в златната есен на тази 2005-а вкарахме три тима в групите за Купата на УЕФА. ЦСКА бе победил Леверкузен и Ливърпул, а Левски пишеше своята незабравима европриказка срещу такива като Оксер, Динамо Букурещ и Олимпик Марсилия. Ех, спомени!
Четири години по-късно пак бяхме в една група на световните квалификации. Не се класирахме за Мондиал 2010 в ЮАР, но грузинците ги напляскахме с познатото 6:2. Хеттрик на рекордьора Бербатов, две попадения на фурията по крилото Мартин Петров и едно на поливалентния Станислав Ангелов-Пелето. Тогава начело на нашите e Мъри Стоилов, а гостите са водени от голям специалист в лицето на Ектор Купер. Същият Купер, който няколко години по-рано стига до два поредни финала в ШЛ с Валенсия, гледа безпомощно край тъча как нашите нанизват гол след гол пред почти празните трибуни на „Васил Левски”. Но тази гръмка победа всъщност е засенчена от фиаското в Кипър няколко дни по-рано, когато на 10 октомври 2009 г. падаме позорно с 1:4 в Ларнака. Факт – затъването на футбола ни още тогава е започнало, но поне взимахме по някоя победа в квалификациите. Сега дори това вече изглежда мираж.
Но да се върнем към нашите приятели от Грузия. От 2015 г. насам президент на тяхната федерация е Леван Кобиашвили – бивш играч със солиден опит от Бундеслигата. Същият онзи палав бек, който бе развинтен от Валери Домовчийски в реванша между Шалке 04 и Левски, е играл като титуляр и при двете загуби на Грузия от България с по 2:6 в София през 2005-а и 2009-а. Не може обаче да се отрече, че като президент му се получават нещата. Големият връх е класирането на осминафинал на Евро 2024, но под негово ръководство страната бе на косъм да отиде още на Евро 2020, когато загуби решителен бараж. По пътя към успеха ключов се оказа изборът на подходящ селекционер. В случая с ангажирането на Вили Саньол бе използвана добре изпитаната формула с чужденец, но не менте като нашия Кръстаич!
За назначението на Саньол помагат връзките на Кобиашвили в Германия, където французинът дълги години носеше екипа на Байерн. После прекарва известно време като помощник на Анчелоти в щаба на мюнхенския колос и това навярно е било достатъчно за грузинците да преценят, че именно той е точният човек не за 2-3 мача, а да му се гласува доверие за много по-дълъг период от време. Така Саньол вече натрупа над 50 срещи зад гърба си, а една от тях се игра в Разград, където на 5 юни 2022 г. се сблъскахме челно с жестоката реалност. Грузия разгроми разпасаната селекция на Ясен Петров в Лигата на нациите, за да ни накара да признаем, че в периода от нашите победи с 6:2 до тяхното 5:2 сме съсипали окончателно футбола у нас. Българските играчи все така ги няма на картата, а грузинците се гордеят с такива като Кварацхелия в ПСЖ, Мамардашвили в Ливърпул и Микаутадзе във Виляреал.
В навечерието на предстоящия мач ще кажете, че те също като нас вече нямат шансове да се класират на мондиала, но разликата е, че вече са ни дръпнали и с инфраструктура. Грузия само преди 2 години организира европейско за младежи до 21 г. заедно с Румъния. В един летен ден през 2015 г. цяла Европа гледаше към Тбилиси, където се игра зрелището Барселона – Севиля (5:4) за Суперкупата, докато тук ще почакаме още доста за нов национален стадион.
Никола Стефанов/ „Тема спорт“
