Мариян Огнянов ще остане завинаги в историята на българския футбол като първия, вкарал гол за роден тим в групите на ШЛ – направи го с екипа на Левски през есента на 2006 г. срещу Челси на „Васил Левски“ (1:3). Оттогава изтече доста вода и в момента 37-годишният халф рита в Северозападната Трета лига за Ком Берковица, където играе със сина си Даниел. За това и сезона в дивизията той даде обзорно интервю за „Тема Спорт“.
Марияне, каква е оценката ти за есенния дял в Северозападната Трета лига и по-конкретно за представянето на Ком Берковица?
– Взех участие във всички 11 мача през есента, но заради годините и старите болежки в някои от двубоите не записах пълни 90 минути. Имам проблеми с глезените и това ме затрудняваше. Полусезонът бе кратък заради малкото отбори, но проблемите в региона са доста. Най-вече те са от финансова гледна точка. А и по-конкретно по нашия край – Видин, Монтана, Враца, Лом, Берковица, проблемът е и демографски. Липса на финанси, на футболисти. Няма млади момчета, които да са на ниво поне Трета лига, което е голям пропуск. За да не си боксова круша, освен пари, ти трябват и играчи. В някои мачове отборите бяха с по две-три резерви, което е показателно. Това се отразява и на качеството на двубоите, на групата. Факт е, че не се работи и добре с младите.
Теб какво те мотивира да играеш?
– Аз от 4-5 години съм си в Лом. Тогава ме поканиха да възраждаме футбола в града. В един момент бяхме във Втора лига. Идеята беше хем да се помогне на Лом, хем да вдигнем отбора. Успяхме за една-две години, но типично за Северозападния край това нещо се развали и приключи. После играх малко в Плевен и сега съм в Ком Берковица. Това ми е идеята – да помагам на отборите, които имат амбиции за развитие, и да влезем в професионалния футбол. Да запалим младите, а на тях им трябват време и опитни играчи, около които да израстват, да се учат. Ние не откриваме топлата вода. Нещата при нас потръгнаха и в момента Ком Берковица е конкурентен отбор. Доказа го мачът с Янтра Габрово за купата, който ни отстрани с гол в 120-ата минута.
Как виждаш битката в Северозападната Трета лига напролет?
– Академик Свищов и Локо Мездра се открояват. Тези два тима ще се борят за промоция, но има пет-шест отбора, които са сравнително равностойни. Добавям нашия, Бдин Видин, Ловеч. Тук важна роля играе това дали ще можеш да събереш група за мача, най-вече за гостуванията, защото повечето момчета си работят. Не водят пълноценни тренировъчни процеси. При гостуванията е сложно, пътува се в деня на мача. Например от Берковица до Свищов си е разстояние. Така че има такива малки детайли, които накланят везните, но и пак опираме до основния проблем – финансите. Класирането след есенния дял реално отразява силите в групата. Моето мото е да се помага повече на младите момчета, за да може те до три години при повече желание и мотивация да поиграят някакъв сериозен футбол. Някой да те види, да те забележи за по-голям отбор и да се изкатериш по стълбичката. Макар че в последните години това се превърна в проблем. Няма ги набитите очи. Няма ги скаутите, които да слязат надолу, в ниските лиги и да видят някой талант и после да си го развият. Няма го търпението. По-лесно е да се вземе наготово играч от чужбина.
22 кръга малко ли са Северозападната Трета лига?
– Да, по принцип са малко, защото реално повече време почиваш, отколкото играеш. Имаше вариант и желание и за трето завъртане – 33 кръга, но пак казвам, всичко е свързано с финанси, с пътувания, с разходи. Трябва добре да се помисли. Има три-четири неща, които пречат на Северозападната група, за да може да има сигурност откъм отбори, а оттам да се вдигне и качеството. Малко боледува тази дивизия. Проблемите, факторите ги очертахме. Това, което виждам в последните три-четири години, е, че не се работи достатъчно с младите. За да си конкурентоспособен, трябват пари. Няма какво да се лъжем. Така може да направиш някакъв по-силен отбор. Иначе е трудно. Тук идва и демографският проблем, защото преди години само аз и още две-три момчета от отбора в Лом във Втора лига бяхме местни. Може би сега Ком Берковица успя да намери ваксата между младост, опит и финанси.
Какво е усещането да играеш със сина си в един отбор (б.р. – Даниел Огнянов)?
– Това е едно от хубавите неща, които ми се случиха. Заради него имам мотивация да ритам. Защото аз няма какво да се заблуждавам. Теоретично съм приключил. На 37 години съм, а той е на 17. Покрай нас, по-опитните, трупат самочувствие. Чувството е страхотно. Даниел играе в средата на терена – офанзивен халф. Това е един от пътищата, по който може да се пробие до големия футбол, а другият вариант е моят – директно от школата на някой от водещите отбори и там да се развиваш.
