-
-
Костадин Стоянов е един от добрите универсални защитници в новата история на ЦСКА. Дошлият от Сливен през 2009 в пакет с други двама класни играчи – Коста Янев и Иван Стоянов – от града на 100-те войводи, говори пред „Мач Телеграф“ за ситуацията в българския футбол, в частност за любимия му ЦСКА. Той си припомни за яростните сблъсъци с емблематичния нападател на Левски Гарра Дембеле.
– Логичният първи въпрос е защо спря с футбола толкова рано?
– Първоначално спрях заради травма. Не играх половин година, след като опитах да се възстановя с медикаментозно лечение, но се наложи после да правя и операция. Възстановяването беше доста продължително и това се отрази. В ЦСКА имах много успехи, бях на върха, но след тази травма трябваше да търся развитие другаде, появи се възможността за Ботев Пловдив. Бях привлечен по настояване на треньора Николай Костов, но него го смениха и тогава дойде нов, а същевременно спортният директор, даже не си спомням кой беше тогава, ми каза, че няма да се разчита на мен. Нямаше какво да правя и си тръгнах. Бях на 31 години тогава. След тази раздяла сметнах, че репутацията ми е една идея по-негативна от времето, през което бях в ЦСКА. Аз тогава не оставах длъжен на никого, знаете, защитавах се, когато ме нападаха. Общо взето в България, който говори много много, не бере плодове след това. Иначе определено имаше какво да дам още на футбола, но знаех, че няма да се върна на нивото, на което бях, а аз винаги съм искал да съм на върха във футбола. Да, след като спрях, ми беше трудно. Животът те връхлита. Докато бях футболист, бях разпознаваем. Това винаги ми е носило дивидент навсякъде. Просто прецених, че искам да спра тогава и да посрещна живота след футбола на 31 години, а не на 38, както повечето футболисти. Вече 7-8 години откакто спрях, съм в друга сфера. Имам си професия, кариера извън футбола и така. Пак се развивам, но в друго амплоа.
– Каква е новата ти професия?
– В земеделието съм. Там се развивам и съм доволен.
– Гледаш ли родното първенство? Все пак доста твои бивши колеги са треньори и футболисти все още?
– Дълги години не гледах български футбол, откъснах се. Тук-там някой финал или европейски мач и това е. Имаше едно пренасищане и затова подходих по този начин. Преди година започнах отново бегло да гледам. Има още футболисти от моето време в Първа лига, има и много млади, които са загадка за мен. Сега от този сезон и още по-задълбочено гледам родния футбол заради моя брат Иван Стоянов, който се справя отлично като треньор на ЦСКА 1948. А колкото до този ЦСКА, в който аз бях, там наистина ми е енигма. Изглежда, че се развиват, строят стадион, модерна база, за мен това е ключът за успех във футбола. По мое време тези неща много липсваха, тренирахме на различни места. ЦСКА беше много разпръсната работата. Аз в крайна сметка хванах и малко от Панчарево, когато треньор ни бе Любо Пенев. Там бяха приказни моменти – природа, условия, винаги се радвах, когато ходехме да се готвим на тази база. Това нещо много ни сплотяваше като отбор. А иначе, висенето по различни хотели преди мач и тягостната обстановка беше ужас. В момента знам, че феновете искат ЦСКА да е на първо място, но ги съветвам да имат търпение. Правят се много важни стъпки, които могат да доведат до това, което по-рано споменах. Обичам много ЦСКА, яд ме хвана, че не успях да отида на последния мач на „Българска армия“, гледах го по телевизията, наистина настръхнах, когато Бай Добри застана в центъра на терена, уникална обстановка, а за мен той беше като баща в ЦСКА. Колкото до това за ситуацията в първенството, ЦСКА 1948 има много силен отбор с много качествени чужденци. Подхващам темата там, защото е ясно, че всички в България искат да играят български футболисти, но за мен 80% от тях с новото правило се чувстват по-сигурни, че ще получават игрови минути и това успокоение ги кара да не показват потенциала, който имат и нивото им спада. Докато чужденецът, така беше и по мое време, разбира се, тогава в България идваха по-класни легионери от сега, знае, че идва тук с целта да се доказва в чужда страна и е много амбициран. Все пак знаем, че болшинството от чужденци идват от държави, в които стандартът на живот не е много висок. Мисълта ми е, че това правило, което се въведе, не работи положително за повечето български футболисти, оттам идват и проблемите им. Не ме разбирайте погрешно, за мен истината е в един български отбор гръбнакът да е от родни кадри. Ако може да са от школата, още по-добре, но не виждам как скоро ще стане това. Просто ми изглеждат прекалено изнежени в днешно време младите ни футболисти, но за това голяма роля имат и родителите, и учителите им. Според мен им се дава прекалено много картбланш на днешните младежи, по наше време беше доста по-стегнато.
– Кой е фаворитът за титлата този сезон?
– Шампионатът този сезон е един от най-оспорваните от години. Всеки един отбор до 5 място е равностоен на другия. Левски направи много силни мачове в Европа, а това им повлия положително и за първенството. От първо лице мога да кажа, че когато си направил силна еврокампания, после получаваш голяма доза самочувствие и увереност в родния шампионат. В Лудогорец имам много силна връзка с Ивайло Чочев, който ми беше като син в ЦСКА. Получавам информация, че новият треньор Хьогмо е доста класен специалист и много бързо е получил респекта и на футболистите там. Разговарям доста често с Чочев, там работят много професионално от години, знаем отлично това. Така че първенството ще е интересно до самия му край тази година, по мое мнение.
– Заговори за вечния съперник на любимия ти ЦСКА – Левски. Ти взе участие в последното гостуване на ЦСКА на „Герена“, победихте с 3:1. Можеш ли да ни разкажеш за този мач?
– Този мач няма да го забравя никога! Победихме един много силен Левски тогава. Спомням си всичко много ясно от този мач, все едно беше вчера. Прецедент беше, че и мачът се игра в първи кръг, като цяло. Преди дербито всички ни отписваха. Помня как медиите, когато видяха вероятните състави, прогнозираха, че Левски ще ни разбие. Ние излязохме с една много експериментална четворка в защита – аз и Апостол централни, бекове Бандата и Румен Трифонов. Левски, а и футболната общественост, тогава ни отписваха, но ние ги смачкахме. Играхме много силно, физически бяхме много добре подготвени. Дори си спомням как на полувремето полицията изгони публиката ни заради безредиците, но това ни амбицира още повече, а и след мача си спомням как демонстративно се радвахме с голям кеф пред празния Сектор Г, където трябваше да са феновете ни. Като цяло дербитата винаги са били много вълнуващи за игра. Спомням си първото ми такова, където все едно имах една буца в гърлото заседнала, но когато влезеш се оставяш на атмосферата и показваш защо си вътре. Аз имам и гол, и асистенции в това дерби, които винаги ще ги пазя в съзнанието си!
– В този мач имаше голяма битка с емблемата на Левски по онова време – Гарра Дембеле. Какво помниш от този персонален сблъсък?
– В никакъв случай не ми беше лесно срещу Дембеле. Бяхме обаче много добре подготвени физически. Заради това нямах проблеми с физиката му, която беше впечатляваща. Успях в много ситуации и да го надхитря. Да скоча една идея по-рано от него или да тръгна по-бързо към топката. Общо взето бързината си я имах. Много силен мач направих тогава. След него треньорът ни Милен Радуканов ме поздрави специално.
