-
-
Отминаха още едни неуспешни за България световни квалификации. Няма как да ги оценим по-друг начин, след като сме на последното място в групата. Там щяхме да сме, дори ако в класирането се взимаха само нашите 6 мача и без другите три отбора да играят помежду си. След първите 5 мача имахме 0 точки и голова разлика 1:18. Логично беше при тези резултати да има критики. Кой как ги приема е друг въпрос.
Все пак обаче, справедливостта изисква за последните два мача на България да кажем и добри думи. Срещу много силен съперник като Турция играхме добре в Бурса и един равен резултат там нямаше да бъде несправедлив. След фал, дузпа и автогол обаче загубихме с 0:2, въпреки че при 1:0 за комшиите ударихме греда и изпуснахме още едно положение. След силната игра срещу Турция, последва и един добър резултат – победата над Грузия с 2:1. Тя също би трябвало да се оцени по достойнство, защото е срещу силен противник, в чиито редици има играчи на ПСЖ и Ливърпул. Този резултат предотврати доста неприятни антирекорди, до които щяхме да стигнем при неуспех и в този двубой. Най-лошите от тях бяха угрозата да завършим с 6 загуби от 6 мача, което никога не се беше случвало досега в историята. Друга надвиснала опасност имаше при евентуално равенство с грузинците. Тогава щяхме да приключим цикъла без победа. Александър Димитров пък можеше да повтори участта на Красимир Балъков и да стартира с 4 загуби в първите си 4 мача като селекционер, но и това се избегна с победата над Грузия. Този двубой, както и предишният с Турция, показаха, че тези момчета имат възможности. И че бъдещето – както тяхното, така и това на отбора – може и да не се окаже толкова мрачно. За да постигнат нещо сериозно занапред, едно от задължителните условия е да си повярват. И по-малко да се влияят от това кой какво говори за тях. Защото много по-големи играчи от тях и в България, и в чужбина са били сривани със земята от критики. Включително и след по-добри резултати от техните. Ако са убедени, че критиките са незаслужени, нека да го докажат на терена.
Ще дадем един пример. Йордан Лечков след края на кариерата си в интервюта припомняше: „Начко Михайлов навремето казваше, че от мен нищо не става. Аз обаче не му се сърдех, а с изявите си на терена съм гледал да го опровергая“. И наистина това изглежда като най-добрия начин да се отговори на всяка критика. Така че с последните си два мача в тези квалификации, може да се каже, че националите ни отлепиха ютията от дъното, както обичаше да казва Любо Пенев. Въпросът е колко дълго тя ще остана отлепена и може ли да се отдалечи още повече от дъното. Това ще се види в следващите квалификации в Лигата на нациите, както и в тези за Евро 2028. Но към днешна дата надежда за България има.
Иначе, ако се върнем на приключилите квалификации, трябва да оправдаем още малко играчите за някои от резултатите – поне за тези от мачовете с Испания. Това е може би най-силният отбор в света в момента. А сме виждали много по-качествени тимове от нашия да падат по-тежко от Испания. Ние отстъпихме вкъщи с 0:3, а далеч по-класният тим на Турция падна от „фурните“ у дома с 0:6. Така че двете загуби от Испания може да ги извадим от общия контекст. Просто защото те щяха да се случат, дори ако българският футбол бе далеч по-напред в развитието си.
Иначе чисто статистически двамата селекционери в тези квалификации – Илиан Илиев и Александър Дииитров – използваха 33 футболисти. Единствено Марин Петков игра и в 6-те мача. И трите си гола вкарахме е домакински срещи и през първите полувремена. На чужд терен останахме само със загуби и без отбелязан гол.
Здравко Гюров/ „Мач Телеграф“
