За миг не ми е минавало през ума, че толкова дълъг период от време Левски няма да завоюва било то шампионска титла или купа Владимир Гаджев гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+.
Той прекара осем години в първия състав на Левски. С любимия си клуб записа 210 мача и реализира 27 попадения. С негов гол „сините“ спечелиха последната си шампионска титла преди 11 години. Заслужи уважението на феновете на тима със сърцатата си игра. Неслучайно бе и капитан на вековния отбор.
Преди това натрупа впечатления и от гръцкия футбол, като се докосна дори до колоса Панатинайкос. Футболът го отведе за кратко в Англия и на Острова на Афродита – Кипър. След това се завърна на родна земя и носи екипите последователно на Берое и Хебър. Бившият национал наскоро се раздели със състава от Пазарджик и е готов за следващото предизвикателство в кариерата си.
– Влади, здравей! Благодаря ти, че прие поканата да гостуваш на предаването „Код Спорт“! Първо как си? Как ти влияе кризата с коронавируса? Страхуваш ли се?
– Да кажем, че съм добре за момента. Съчетавам почивката с тренировки. Страх? За мен няма, по-скоро за околните и най-вече за баща ми, защото аз си живея в Пазарджик. Но да чукна дърво, той е здрав мъж и засега нямаме проблеми. Но честно казано мен не ме е особено страх от вируса.
– Наскоро се раздели с Хебър. Защо се стигна до раздялата? Мнозина вярваха, че съставът има шансове да играе в елита…
– Ние също мислехме, че можем да стигнем до елита. Смея да твърдя, че имахме доста добри футболисти като индивидуалности. Според мен обаче не успяхме да направим отбор, което във футбола е доста по-важно от индивидуалните качества на играчите. Може би не съумяхме да направим добър колектив и да заиграем като отбор. За мен това беше най-главната причина. Да, нещата бяха изключително добре в началото, имаше всички предпоставки, но това не се получи. Относно това, че се разделихме с Хебър, тези неща се случват във футбола. Имахме уверението, че нещата ще бъдат трайни и няма да се развалят, но уви се развалиха и се случи това, което се случи. Десет човека от отбора си тръгнахме по един или по друг начин. Смениха концепцията, взеха по-млади футболисти и ще работят с тях.
– А кое те накара да подпишеш с Хебър?
– Именно този проект, защото се твърдеше, че ще е дълготраен и ще се полагат усилия отборът да се развива. Базата е изключително добра за стандартите на нашата държава и на футбола ни. Виждах всички предпоставки, дори и да не успеем да влезем през първата година, втората или третата да се борим наистина за промоция. Но за жалост това не се случи. Единствено мога да им пожелая успех и да се надявам, че ще се справят.
– Какво е нивото на футбола във втория ешелон?
– В интерес на истината нивото е доста ниско. 90% от терените, на които са играе, са изключително лоши. За мен в началото беше като културен шок. Не очаквах да е толкова ниско нивото. Футболът е по-биткаджийски.
– Мечтаеше ли да играеш за тима от Пазарджик две десетилетия след баща ти Георги Гаджев?
– Моите мечти винаги са били по-смели, ако трябва да бъда честен. Но пък животът ми даде възможност да отида и да играя.
– Какво каза баща ти, когато му сподели, че ще играеш за Хебър?
– Той беше много доволен, тъй като сме заедно и ще ме гледа отблизо. Беше щастлив и доволен. За жалост той има повече успехи с Хебър, отколкото постигнах аз.
– Ще те видим ли в някой от родните отбори през новия сезон?
– Интересен въпрос. Надявам се – поддържам форма и очаквам включване от отборите. Аз съм на линия, изчаквам, не съм загубил търпение. Здрав съм, в добра кондиция. Очаквам обаждане, надявам се да има интерес от страна на родните отбори и естествено да продължа да играя, защото това обичам най-много.
– Ти си един от любимците на феновете на Левски. Следиш ли какво се случва на „Герена“?
– Разбира се, няма как. Доста дълъг период прекарах в Левски. 7,5 години в първия отбор, 3,5 години в школата. Мога да кажа, че животът ми е свързан с Левски и го следя.
– Има ли как Наско Сираков да спаси „сините“ или корабът отдавна е потънал?
– Сам според мен няма да може да успее. Трябва да му се помогне. Сираков взе нещата в свои ръце в изключително деликатен момент за клуба. Мненията са много и различни. Едни казват, че ще се спаси, други казват, че отборът ще фалира. Надяваме се да не се стига дотам, но Наско Сираков има нужда от помощ – от хора, които да помогнат финансово и да го оставят той да управлява клуба, защото всички знаем и не е тайна, че той може да направи Левски отново силен отбор. Наистина да се бори за трофей и на терена, а не само на приказки.
– Защо според теб марката Левски позагуби стойността си?
– Защото според мен в последните години управлението на клуба не беше от най-правилните. Естествено по неофициални информации, но ние сме малка държава и горе-долу нещата се знаят, са изразходвани страшно много пари. Играта, която показваше отборът, не отговаряше на финансовото състояние, за което се говори в пространството. Въпреки че разполагаш с много пари, ако нямаш хора, които да ръководят правилно клуба, това означава, че няма да стигнеш до успех. В миналото Левски е показал, че дори и с по-малък бюджет, може да постигне по-добри резултати. Така че за мен лошото управление в последните 4-5 години докара Левски в това състояние да се бори да оцелее.
– Имал си честта да бъдеш капитан на Левски – какво е да извеждаш с лентата вековен клуб?
– Колкото и клиширано да звучи, то не може да се опише с думи. Чувства се отвътре, трябва просто да го изпиташ. Трудно се обяснява, още повече, когато играеш в отбора на сърцето си, когато си минал през школата и си закърмен с тази идея. Чувството е наистина неописуемо. Само съжалявам, че по мое време успехите бяха доста по-малко от неуспехите. Това е единствената ми болка, която ми тежи и до ден-днешен.
– Помниш ли датата 31 май 2009 година?
– Разбира се! Това е момент, който никога няма да се забрави!
– Това ли е най-славният миг в кариерата ти – спечелване на шампионска титла?
– Да, може да се каже, тъй като завоювахме трофей. Голът ми срещу Миньор се оказа решаващ, въпреки че не беше победен, той ни донесе титла, която за жалост до ден-днешен клубът не може да завоюва. Наистина това е един от най-стойностните моменти в кариерата ми. Имал съм и други хубави моменти, естествено – и с Левски, и с националния отбор, и навън. Но може би това е донесло най-голяма радост не само на мен, а и на хората, които обичат Левски.
– Минавало ли ти е през главата, че след този триумф ще настъпи такава „суша“ за „сините“ и любимият ти клуб 11 години ще бъде без трофей?
– Не, никога. Дори това беше годината, в която бях под наем от Панатинайкос. Печелейки трофея, реших да остана за постоянно. Подписах перманентен договор за три години. За миг не ми е минавало през ума, че толкова дълъг период от време Левски няма да завоюва било то шампионска титла или купа. Наистина не мога да си го обясня, честно казано. Имахме възможността да спечелим три трофея по мое време, но и трите ги загубихме за жалост.
– Замислял ли си се къде са юношите на клуба? Получават ли те според теб достатъчно шанс да се изявят в първия отбор?
– Това е деликатна тема, коментирал съм я с много хора. В този живот няма нищо даром. Това се опитвам да им го обясня и на тях, защото те смятат, че не са получили достатъчно шанс, но в отбор като Левски шансът се извоюва, а не се дава даром. Смея да твърдя, че в последните години, въпреки трудностите, които има клубът, залага на юноши. Но знаете, че и от много по-предни поколения, много трудно се налагаха юноши в Левски. Така че всичко трябва да се извоюва с много труд и да искаш да се развиваш постоянно, да тренираш, да се бориш.
– Да, но виждаме какво повече ги вълнува…
– За жалост, да. Но съм казал, че има време и за едното, и за другото. Но на първо място трябва да си фокусиран изцяло върху футбола. Разбирам, че в днешно време има много изкушения и много лесно младите се подвеждат по тях, а не трябва да е така. Просто трябва работа и естествено да има човек, който да вярва в тях, защото те трябва да чувстват подкрепа, трябва да бъдат уверени.
– В края на миналия месец капитанът на Левски Живко Миланов реши да сложи край на кариерата си. Какво си каза като видя емоционалното му сбогуване с любимата игра?
– Понеже съм много чувствителен, очите ми веднага се напълниха със сълзи. Познавайки Живко, знаейки колко е отдаден не само на футбола, а и на Левски, за мен беше много тъжно да разбера, че Живко ще спре да играе. Първо, че е левскар е ясно, но също има огромен характер, има качествата да помага на младите, а в момента те имат нужда от точно такива футболисти като Живко. Но за жалост, както винаги сме казвали, здравето е преди всичко. Левски загуби голям авторитет в лицето на Живко.
– Защо Пепе Мурсия ти взе капитанската лента? Как реагира на това негово решение?
– Бях забравил, сега ме подсещаш. Беше един от моите прословути периоди, в които исках да направя трансфер навън. Не започнах подготовка с Левски, понеже избирах, избирах… Имаше преговори, откази и т.н. Нещата отново не ми се получиха да изляза навън и се присъединих към Левски доста по-късно. Предполагам, че това е била една от причините да не бъда капитан по това време.
– Някога бил ли си обиден на Левски?
– Не, чак обиден не мога да кажа. Имало е моменти, в които съм се чувствал по-скоро пренебрегнат. И по мое време се взимаха чужденци – напълно нормално, нямам нищо против тях, но футболисти доста под моето ниво и класа, а същевременно получаваха доста повече пари. В пъти повече. Не мога да го скрия – това ме е изнервяло и съм се чувствал леко пренебрегнат в това отношение. Но понеже съм отговорен човек, който обича клуба си, никога не съм правил проблем в преговорите между нас. Но няма как да бъда обиден на клуб, който ми е дал толкова много.
– Беше част от школата на гръцкия колос Панатинайкос – как попадна там?
– Доста интересно. Бяхме на един турнир с юношите на Левски в Кавала с Ираклис, ПАОК и местния отбор. Победихме всички и станахме първи. Томас Лафчис беше на този турнир. Явно е имало хора, които са наблюдавали и след това се заговори за евентуален интерес от страна на Панатинайкос. В един малко по-късен етап отидох за три дни в Гърция да тренирам с юношеския отбор. Бях на 16 години и честно казано не исках да оставам, а да се прибера в България.
– Защо?
– Аз съм малко по-емоционален и по-трудно се приспособявам. Не знаех език, не знаех какво ми говорят. Беше много странна ситуация и може би това ме потискаше. След първата тренировка реших да се върна обратно, при което Лафчис ми обеща, че ще ми купи билет. И аз вече спокоен на следващия ден на тренировката, която трябваше да бъде последна, тренирах това, което правя по принцип, нищо по-различно. Просто показах на тези хора кой съм. Благодарение на Лафчис, който така и не ми купи билет, следващите няколко дни вече се приспособих и нещата станаха от само себе си и останах.
– Защо не можа да стигнеш до първия състав на гранда от Атина?
– Много са причините. Може би съм бил твърде млад, недостатъчно добър. Бях шест месеца във втория им отбор, играех там и станахме шампиони. След това дойде Алберто Малезани, италианският треньор, който ме качи веднага в първия отбор. Проведох подготовка изцяло с тях, но честно казано имаше много по-добри футболисти от мен. Тогава бях едва на 17 години. На моето място в средата на терена играеха Игор Бишчан, идвайки от триумфалния Ливърпул и печелейки КЕШ, както и Флавио Консейсао от Реал (Мадрид). Така че шансът да играя тогава беше изключително минимален. Но работата, която имах ежедневно с такъв тип футболисти, ми помогна да израсна, дори и без да играя мачове.
– Каза, че трудно се адаптираш – какво се случи в Англия, където беше част от Ковънтри?
– Там успях да се адаптирам, в интерес на истината. Много е различна като държава, просто няма как да не ти допадне. Още повече, че имах нужда точно от това спокойствие, защото малко по-рано пак имах проблеми с евентуален мой трансфер с Кубан, ако си спомняте. Нещата пак се разминаха, тренирах сам около два месеца. В един момент ми се появи възможност да отида в Ковънтри при Тони Моубри. Искаха да ме видят два-три дни, направих две тренировки, два дни медицински изследвания, за да видят дали съм здрав и що-годе кондиционно добре. Така подписах договор за 1+1 години. Прибрах се като свърши първенството, дори последните два мача играх по 30 минути. Прибрах се, имахме 50 дни пауза, самоподготовка тук. Отивайки там всичко беше наред, просто отборът ни беше една идея по-слаб. Тони Моубри се опита да направи отбор, но не ни се получиха нещата и за съжаление след 11-ия кръг реши да напусне. Дотогава изиграх 10 мача, т.е. стартирах добре при него. След това дойде друг треньор със собствени виждания и за жалост футболът, който практикуваха те, не беше моят, да кажем честно. Но въпреки това аз бях спокоен, давах всичко от себе си на тренировка. Имаше периоди, в които играех един мач, а в три не играех. Общо взето очаквах повече от себе си наистина и нещата да се развият, но все пак и оттам имам скъп спомен, печелейки трофей за Чектрейд Трофи, който се играе между Лига 1, Лига 2 и част от вторите отбори на Висшата лига. Това си е значим трофей, все пак си бил на финал на „Уембли“. Въпреки че не взех участие, бях в групата. Купата си е купа в крайна сметка.
– За съжаление контузиите са част от кариерата на футболиста. Тежките травми не те подминаха. Кога ти е било най-трудно и мислел ли си в този период за отказване?
– Никога не съм мислел за отказване, въпреки че съм претърпял едни от най-тежките контузии във футбола. Още като млад във втората ми година в Левски скъсах предна кръстна връзка, през менискус, странична връзка… В Стара Загора скъсах ахилес, но за него може би вината беше моя. Не бях достатъчно настоятелен сам да се погрижа за себе си, защото в България голяма част от отборите куцат откъм медицинска част. Играх с болки в ахилеса между четири и шест месеца. В един момент, колкото и глупаво да звучи от моя страна, молех се да се скъса! След като се скъса и се оперирах, знаех, че ще се възстановя. Нямаше абсолютно никакъв проблем с възстановяването. Просто исках тези мъки да свършат. Така че го отчитам като невнимание от моя страна. Въпреки че положих доста усилия, не се получи. Много е странно, че при мен контузиите са тежки. Нямам много мускулни травми – три или четири за цялата ми кариера, а същевременно имам шест операции.
– Каква равносметка си правиш за живота досега?
– Равносметката е, че кариерата ми не се случи така, както съм си мечтал. До един етап това, което си мечтаех стана, но не можах да стигна следващия. Имам разочарования в себе си за непостигнати неща, защото смея да твърдя, че имах качествата и потенциала да направя много повече, отколкото постигнах всъщност. Равносметката съм я направил, жалко, че не мога да върна времето назад.
– Мислил ли си с какво ще се занимаваш, когато спреш с любимия си спорт?
– При всички положения ще е свързано с футбола. Дали ще бъде в сферата на треньорството, дали в сферата на това да съм агент, но предполагам, че ще бъде във футбола. Няма как отдавайки толкова много време и години на футбола, да се насоча в съвсем друга посока. За момента това са ми двете цели, които ще пробвам, пък как ще завършат и как ще се случат, все още не знам.
– Кажи нещо за себе си извън терена. Как почиваш? Кои места обичаш да посещаваш? Имаш ли си хоби? Продължаваш ли да играеш тенис?
– Много се бях запалил по тениса наистина, но предвид контузиите, които имам, особено на едното коляно, спрях да го практикувам, защото натоварването е доста. Реших да си го спестя, за да мога да удължа малко повече кариерата си. Ако трябва да съм честен, обичам повече спокойствието. 7,5 години в Левски, живеейки в София, напрежението на моменти ми идваше малко в повече. Това, че отборът не вървеше в голяма част от времето, също ми идваше в повече, излизайки по улиците, постоянно говорейки с хора. Просто последните години намерих спокойствие и сега ми е по-добре. Не давам толкова често интервюта. Не че нямам какво да кажа, напротив, имам много какво да кажа и спестявам много неща. Но просто имам нужда от спокойствие. Последните ми години във футбола колко ще са? Две-три, нямам представа. Да се опитам да се насладя като за последно, защото след това няма да имам възможността да играя отново.
– Нещо за финал на нашия разговор?
– Благодаря за поканата, предаването ви е страхотно! Искам да пожелая на всички хора да бъдат здрави, по-добри, да се обичаме, защото все пак живеем в малка държава и ако ние сами не си помогнем, няма как да разчитаме някой друг да ни помогне във време на криза. Просто да бъдем по-отговорни и по-добри един към друг!
