-
-
Днес една от легендарните фигури в българското треньорство – Георги Дерменджиев, навършва 70 години! Той направи равносметка за отминалото време и какво още може да даде, постигне в родния футбол. За последно през лятото той бе начело на любимия Лудогорец. Ето какво сподели Дерменджиев в интервю за „Тема спорт“.
Г-н Дерменджиев, как се чувства един успял мъж на 70 години?
– Много жизнен. На тази възраст човек вече придобива голям опит и рутина за много неща от живота. Доволен съм от това, което съм постигнал дотук в личен и професионален план.
Още ли сте гладен за работа след всички успехи и постижения?
– Да чукна на дърво, при мен, както казах, жизнеността е на високо ниво. Когато съм в отбор, около млади и амбициозни момчета, съм още по-добре, по-зареден. Така че още не съм казал “край” на треньорската кариера. Не съм се отказал. Ако дойде някакво предложение, ще го обмисля и ще преценя. Има ли оферта, няма проблем от моя страна да работя, но не и на всяка цена, защото знам своята. Отделна тема е колко си заслужава и колко не.
Двата върха в треньорската ви кариера безспорно са влизанията в групите на Шампионската лига с Лудогорец през 2014 и 2016 години. Кое от тях ви е по-ценно и кое по-трудно?
– Знаете ли, много хора акцентират върху това. А за мен е по-ценно, че после излизахме от тези групи. А някои хора го забравят… Последния път, когато бяхме в тези на Лигата на конференциите, отборът също продължи към елиминациите. Отпаднахме от Сервет. Да, групите на Шампионската лига са най-високото ниво, но резултатът след тях също не е маловажен. Все пак тогава водихме битки с Реал Мадрид, Ливърпул, Арсенал, ПСЖ… Тогава кралският клуб преследваше десетата и в София излезе с най-добрите си играчи. А ние бяхме много конкурентни. Само си спомнете кои вкараха головете за Реал – Роналдо и Бензема. Не подценяваха никой от мачовете. Можеше да вземем точка и от “Анфилд”… Аз обаче винаги съм бил реалист. Истината е в резултатите. Те остават. А какво е било, какво е щяло да бъде, какви шансове си пропуснал, това после няма значение. Има краен резултат и това е истината. Той остава и се вижда. Затова за мен футболът е справедлива игра. Можеш само да си вадиш нужните поуки, да търсиш грешките и да продължаваш напред.
Каква беше кариерата ви на футболист, която остава малко в сянка на фона на треньорската?
– Още от много малък исках да стана футболист. Тогава обаче беше много различно и по-трудно. Бях наясно и после, след като спрях да играя, че желая да се занимавам с треньорство. Така се стекоха нещата, че мечтите ми се осъществиха. Аз съм щастлив човек, доволен съм. Не съм имал кой знае каква футболна кариера. Бях защитник. Играх в Славия, в Янтра Габрово и накрая в Спартак Пловдив. Винаги обаче съм се старал да се усъвършенствам. В Славия изкарах шест години и това, че бях в София, ми помогна много за треньорството и развитието ми след това. Винаги отивах да гледам, когато идваха чужди отбори – клубни или национални, тренировките им на “Васил Левски”. Имах ли възможност, веднага отивах да гледам и си записвах на тетрадки. Тогава нямаше откъде да разберем и видим новостите в играта. Тактическите прийоми. Лека-полека мечтата ми се сбъдна.
Има ли някой, който да ви е оказал голямо влияние в началните години на треньорската кариера? В Литекс бяхте помощник на Люпко Петрович…
– Клиширано е, но от всеки един съм черпил знания – първо като играч, а после и като помощник треньор. Имах изписани един куп тетрадки. Тогава нямаше компютри. Завърших и Националната спортна академия. В началото започнах като треньор на Спартак в родния ми Пловдив. Атанас Маринов беше старши. След това изкарах дълго време в Ловеч, после водих Сливен и така се озовах в Разград.
Как се стигна до Лудогорец?
– През 2011 година ми се обадиха от Разград дали искам да бъда помощник треньор. Съгласих се, защото се запознах с проекта и това какво може да се постигне. Така започнах. Даже на шега тогава си казах: Къде е Разград, къде е Пловдив, откъде трябва да мина и къде е необходимо да отида?
Вярвахте ли в началото, че може да се постигне всичко това в Разград?
– Моментът узря, когато братя Домусчиеви се заеха с всичко това, което искаха да направят като проект. Много рано започнаха да осъществяват всичко онова, което се говореше – нов стадион, модерна база, стабилна селекция и силен отбор, който да стигне първо до А група, после до титлата и до Шампионската лига. Когато започнахме да виждаме резултатите, повярвахме, че там наистина ще има много сериозен клуб и че изискванията ще бъдат много високи. Нещо различно за България, което и до ден днешен е така. Отборът гони 14-а титла и на този фон в българския футбол не виждам кога ще спре хегемонията му.
Има ли нещо, което да съжалявате, че не сте постигнали?
– Това ще ми остане като обеца на ухото, защото исках за трети път да вкарам Лудогорец при големите в Шампионската лига. Карабах бе възможен съперник. Реванша можеше да го минем. Имахме предимство, но, както казах, накрая остава резултатът…
В житейски план как се стекоха нещата за вас през тези години?
– Доволен съм. Имам прекрасно семейство. Всичко около децата на този етап е добре. Растат живи и здрави…
Може ли някой от двамата ви синове да продължи футболния ви път?
– Не, те се реализират по друг начин. Имат свои мечти, които аз и съпругата ми подкрепяме. Съобразяваме се с новото време, в което живеем и те растат. Накрая искам да пожелая на всички българи здрава и успешна 2025 година.
