Изгорялата надежда за родния футбол

0
-
-

Нашата история започва в началото на 80-те години на миналия век. Тогава в селото, което не е малко започва да набира вълна футбола. Малки и големи са запленени от играта. Създава се футболна школа. Децата ритат топка по улиците или на крайселските поляни, всеки мач предаван по радиото или телевизията се следи. Научават се движения, дрибъл , финтове. Започват да се организират междумахленски мачове. В децата кипи плам и желание за развитие. Игрището на училище Христо Ботев никога не остава празно. Тогава от комитета на партията решават да създадат школа по футбол. В началото съвсем аматьорска, както си припомнят старите хора. Записват се децата от самото село, както и от съседните села. Първоначално тренировките се водят от учителя по физическо от местното училище. В последствие от областния Варна и от Ботев Пловдив са извикани специалисти по спортно техническа подготовка. Партийния секретар дори ходил до София за да говори за подкрепа на начинанието. И успехите не закъсняват. Отбора на Пчелник – Пчелите как ги наричат започват да газят наред в междуселското първенство. Бият отбора на Георги Трайков, както тогава се нарича общинския град Долни Чифлик. Момчетата трениращи в школата започват да ги търсят от отборите във Варна, Бургас, Велико Търново, Попово, Разград. Има деца, които напускат спортните училища за да дойдат да тренират при селските момчета от „Пчелина“.

Пчелина е селския стадион, в началото просто една нива, която малко по малко хората започват да превръщат в стадион. Всеки участва, носят се дъски, сковават се пейки, дигат се съблекални, пуска се вода, прекарват осветление с няколко крадени от двора ТКЗС-то лампи. Ритането на топка става мач, мачовете стават футболни срещи, срещите се превръщат в дербита.

Само едно спънка пред развитието на отбора. Нямат истински стадион. Имат проект, известен архитект прави проекта на стадиона, по соц модел той не е само футболен а има и писти за бягане и прилежащи сектори нужни за развитие на лекоатлетическите дисциплини. Виждали проекта казват, че е достоен за спортен център в областен град. Няколко пъти през 1984, 1985, 1986 година опитите за построяването на нов стадион не са одобрени от централния комитет на комунистическата партия. Носят се легенди, че първенци от селото са стигали чак до Тодор Живков с молби да им се отпуснат средства за строеж. Не едно и две агнета и прасета са отишли за почерпка на партийни лидери, които са посещавали района във връзка и с празниците в чест боевете при Шерба на партизанския отряд „Народна дума“. „Офанзивите“ за стадион водят до успех.

През 1986 година започва дълго чакания строеж. Бригадирите се трудят неуморно и през 1987 стадиона е готов. Има идея за откриването му да се покани отбор от СССР, както и работници ударници (сред, които Иван Городин- първия стругар изработил с 200% повече от възложените му за месец машинни детайли от 5-то поколение и в последствие победил ЦПУ струг в производствена надпревара в Централния Ленинградкси Машинен Завод.) и първенци от различни Съветски заводи. Местните лидери са искали мачът да стане свеого рода празник на Българо-Севетската дружба. Но заради събитията свързани с възродителния процес и опасността от атентати мероприятието е отменено и стадиона е открит със скромна церемония. Хората от Пчелник са щастливи, имат нов стадион и децата и младежите им имат къде да тренират. Имат къде да се развиват и да показват спортно майсторство. Стадиона става атракцион в региона. Всички искат да „ритат“ на него.

Но година по-късно през 1988 година футболната приказка приключва. И то по най-нелеп начин.

През лятото стадиона се запалва. Започва да гори от сухи листа в единия си край. Пожарните коли, които пристигат едвам успяват да се угасят пожара. Щети те вече са нанесени, няма как да се играе на стадиона без да се направи ремонт и да се смени тревната настилка, пистите за бягане са съсипани. Хората от селото гледали безпомощно и се тюхкали- отнети им били толкова години на труд и борба за футбола. Обещано е стадиона да бъде ремонтиран още следващата година, но ремонта се забавя и нещата остават за 1990 година. Идва демокрацията и спорта, и развитието на младежта остават на заден план. А с липсата на стадион започва да се разпада и клуба, децата отиват да тренират другаде и да се учат на майсторство, спортно техническите организатори се разотиват търсейки препитание в чужбина. Така липсата на стадион се оказва пагубна за селото и за един от най-проспериращите отбори.

И до ден днешен не е ясно как се запалва стадиона. Някой предполагат, че става въпрос за авария, късо съединение от мрежата на осветлението. Други вярват , че всичко е атентат от съседно село заради завистта към новата селска придобивка. Една от историите е, че група деца са запалили сухите листа без да искат докато са пушили или са си играли с лупи, които са били сред модерните играчки на децата през 80-те. След толкова години все още няма единна версия за това как за броени минути огънят е отнел мечтите и просперитета на жителите на Пчелник. Никой не се наема да каже колко таланти е загубил родния футбол и колко звезди можеше да дадат от „Пчелина“ не само на България, а и на Европа.

Сега остатъците от стадиона с в разграбени и служат за пасище. Понякога децата се събират, ритат топка и си припомнят какъв стадион е имало на това място.

*Село Пчелник се намира в община Долни Чифлик, област Варна.

Източник: socbg.com